За няколко минути, докато седеше на грубата маса пред дюкянчето и столът се клатеше под нея, си позволи да отпусне лице — мускулите я боляха от постоянната усмивка. Беше объркана и се чувстваше празна по начин, за който дори не бе подозирала. Бракът ѝ, семейството ѝ, дребните забавни дворцови интрижки… и Досън със своята архаична любов към дълга и изначалната си неспособност да види последствията от сляпото си чувство за чест. Това бяха стълбовете на живота ѝ, откакто бе напуснала майчиния дом. Не беше построила сама този живот за себе си, по-скоро се беше сраснала с него.
Сега се чувстваше като саксийно цвете, което са извадили внимателно от саксията и са го измили от пръстта. Още не беше пострадала непоправимо, но бледите ѝ коренчета бяха изложени голи на стихиите. Не намереше ли почва, щеше да загине. Знаеше го така, както знаеше, че слънцето ще изгрее и есента ще дойде.
А в центъра на всичко това беше осезаемата липса на Досън Калиам. Мъжът, който я беше обичал повече, отколкото я беше разбирал. Централната колона на нейния живот. Клара още го помнеше такъв, какъвто го бе видяла в нощта на първата им целувка. Как бе крил страха си зад кавалерство, а тя бе загърнала своя в скромност, и така, докато не се притесни, че нито тя, нито той ще съберат смелост, че ще си седят в онази градина, жадни един за друг, докато самата земя не остарее. Тогава Досън беше млад и красив. Най-добрият приятел на принц Симеон. А коя беше тя тогава? Момичето, избрано от баща му. Бракът им беше уреден, без никой да ги пита.
Запита се дали не е могла да направи нещо, с което да го отклони от самоубийствения му курс. Искаше ѝ се да е могла. Ако цялата тази катастрофа беше по нейна вина, това би означавало, че е имала известен контрол върху ситуацията. Уви, беше само фантазия. Никакво соаре или приятен разговор за разтуха не биха примирили Досън със свещениците на Палиако и с мисълта, че те управляват кралството. Абсурд.
Върна се в дома на лорд Скестинин по мръкнало. Краката и гърбът я боляха. Подгъвът на роклята ѝ беше мръсен от уличния прахоляк, който бе делила с кучетата и конете. Изглежда, трябваше да свиква с миризмата на фъшкии като част от атмосферата на Камнипол. Голяма работа. Имаше и много по-лоши неща.
Още щом влезе, чу Бариат да говори гневно и Джори да му отвръща по същия начин. Стисна устни и тръгна към кавгата по тъмния коридор и оттам в трапезарията, осветена от евтини лоени свещи и обзаведена за семейство, което не живее тук.
— Той е баща на съпругата ми — тъкмо казваше Джори.
— А аз съм ти брат — ревна Бариат, лицето му бе толкова червено, че чак синееше. — Откога това няма значение? И кое е следващото — ще пропълзиш при онзи кучи син в Кралски шпил да го молиш за стая и парче хляб?
Сабиха стоеше на прага в другия край на стаята и стискаше копринена кърпичка. От изражението ѝ Клара се досети каква беля е направил по-големият ѝ син.
— Мили боже — каза тя и влезе в трапезарията с показната самоувереност на звероукротител, който се спуска в меча яма. — Човек ще рече, че сте деца и някой ви е взел любимата играчка. Какво става тук?
— Отседнали сте при Скестинин — каза Бариат и мигом насочи гнева си към нея. — Няма да я бъде тая! Той ме изрита от флота. Служих под негово командване години наред, а при най-малкия проблем той ме изхвърля през борда като развалена риба.
— Предвид ситуацията не…
— Аз съм най-възрастният мъж в това семейство. Значи аз нося отговорността за името ни — каза Бариат. — Няма да допусна този срам.
Клара не би могла да каже как се е променило лицето ѝ, но видя Джори да зяпва ококорен, а зачервеното от гняв лице на Бариат пребледня в отбрана. Лека усмивка пробяга по лицето на Сабиха. Клара погледна първородния си син в очите. Един ден той трябваше да стане барон на Остерлингов хребет, да. Бъдещето му се беше сринало в руини без предупреждение и без негова вина, а загубата подлудява хората. Кара ги да правят неща, които иначе не биха направили.
Клара отвори уста, затвори я, после започна отново:
— Моят съпруг — каза тя тихо, бавно и дори страховито — не е мъртъв. Ти си мой син. Джори е мой син. Сабиха е моя дъщеря. Лорд Скестинин ни е роднина и за всички ни ще е най-добре, ако не прекаляваме с гостоприемството му.
Бариат се намръщи, но все пак сведе поглед. Мечката бе укротена, временно поне.
— Джори иска да се отрече от татко — каза Бариат. Говореше като сърдито момченце.