Нищо навън не намекваше за кръвопролитието, на което току-що бяха станали свидетели. Птичките си пееха, вятърът носеше ухание на цветя, миризма на дим и обещание за дъжд. Докато с Парин вървяха по настлана с големи плочи алея покрай последното лятно изобилие от цветя, Ситрин зърна жената в сиво. Лейди Калиам. Водена от импулс, тя стисна Парин за ръката и го повлече през навалицата.
— Лейди Калиам — каза тя, когато наближи жената.
— Да?
— Казвам се Ситрин бел Саркор. Аз съм глас на Медеанската банка в Порте Олива. Исках да ви изкажа съболезнованията си, своите и на банката. Денят не беше добър.
Лейди Калиам вдигна брадичка и се усмихна. Беше по-млада, отколкото се бе сторила на Ситрин в залата. По-млада и красива всъщност, ако денят беше друг.
— Много мило от ваша страна — каза тя. — На пръсти се броят хората, които събраха смелост да ми изкажат съболезнования.
Ситрин я стисна лекичко за ръката, а лейди Калиам на свой ред покри с пръсти нейните. Миг по-късно тълпата ги раздели.
— Това пък какво беше? — попита Парин.
— Явно синът ѝ е достатъчно важен за Палиако, иначе нямаше да направи изключение за него и да му даде думата преди екзекуцията — каза Ситрин. — Тази малка любезност може да ни е от полза по-късно, а може и да не е. Така или иначе, не ни струваше нищо.
— Е, може и да си…
— Ситрин!
Тя спря и погледна назад. Навалицата между нея и Кралски шпил се разцепваше на две, нобилитет и простолюдие, благородници и слуги, всички отстъпваха настрана и нагазваха в меката пръст на цветните лехи да направят път на Гедер Палиако, който тичаше към тях със зачервено лице. Ситрин зачака. Всички велможи я изпиваха с поглед, както ястреб оглежда зайче. Веждите на Парин Кларк бавно се катереха по челото му. Изобщо — възникнал беше проблем, върху който Ситрин нямаше контрол.
— О, боже — измърмори тя, после пристъпи напред и каза с нормален глас: — Милорд регент. Много мило от ваша страна.
Той стоеше пред нея, гърдите му се издуваха и спадаха като ковашки мях.
— Съжалявам — каза той. — Не биваше да виждаш това. Аз не трябваше да… Исках да те поканя. И Парин. Двамата. Идеята беше, като приключа с онова, да обядваме заедно. Да поговорим. Имам една книжка с поезия, която открих във Ванаи, и исках да ти я…
Парин Кларк мълчеше. Би могъл да ѝ помогне малко, ако питаха Ситрин, но нямаше да го направи.
— Много любезно от ваша страна да ни поканите, милорд — каза тя. — Но няма как да не забележа, че целият сте изцапан с кръвта на мъртъв човек.
— О — смотолеви Гедер и погледна надолу към дрехите си. — Вярно. Извинявам се и за това. Но ако ме изчакате няколко минутки, няма да се бавя…
— Ще има и по-добри дни за обяд, милорд регент — каза Ситрин. За миг се уплаши, че ще налети да я целува, но той само се поклони, много по-дълбоко, отколкото подобаваше на могъщ регент пред една дребна банкерка. Изненада и гняв заляха тълпата като вълна, но Ситрин удържа усмивката си, докато гледаше как Гедер върви обратно към Кралски шпил. Видя дъщерята на Канл Даскелин да я гледа на кръв. Ситрин ѝ кимна любезно и хвана Парин Кларк под ръка.
Тълпата се събра и затвори прохода. Благородници стържеха калта от най-хубавите си обувки, подсмихваха се, приказваха разгорещено и вдигаха скандализирано вежди. Ситрин ругаеше под нос, редеше псувни и така докато не наближиха двуколката. Беше засрамена. Беше ужасена. И най-вече — беше уплашена. И по-точно — уплашена от Гедер Палиако.
Каруцата им се вля в гъстия поток возила, които пълзяха по улицата. Щяха да минат часове, докато се приберат. Ситрин седеше като на тръни и си мечтаеше за магия, с която да разчисти пътя пред себе си. И нямаше предвид единствено улицата.
— Е? — каза Парин Кларк. — Всичко това означаваше ли нещо?
— Означава, че е време да се махнем от Камнипол — каза Ситрин.
Маркъс
Минали бяха години, откакто Маркъс за последно бе пътувал по крайбрежието на Еласе. Забравил беше колко е красиво тук. Малко след Новипорт релефът ставаше неравен, крайбрежната ивица — нарязана и скалиста. Хълмовете се преливаха в планински вериги, отдавна изстинали вулкани приютяваха езера в кратерите си и маршируваха от север на юг като войници в поход към морето. Островчетата, полазили крайбрежните води южно към Вътрешното море, бяха като главите на авангард, потънал до шия. Нямаше и помен от мътния зеленикав оттенък на морската вода в по-студените земи. Да плаваш с лодка тук сигурно беше като да полетиш.