Покрай брега нямаше драконов път, макар да се говореше, че някога е имало, но го заляла лава още преди вулканите да потънат в сън. Някъде дълбоко под вълнистите черни хълмове може би лежеше погребана панделка от вечен зелен нефрит, безполезна като въдица в пустиня. Не че на Маркъс му пукаше особено. Пътеката пред тях беше достатъчно добра и да я следваш беше лесно — стане ли земята под краката ти стръмна, значи си се отклонил на север, разкаля ли се, значи си се отклонил на юг. Скоро щяха да стигнат до вътрешните равнини, после Судапал, после на юг през Вътрешно море до Лионеа. А след това… толкова напред не му се мислеше.
Тревата, през която яздеха, беше толкова зелена, че чак те заболяваха очите. Така наситен беше цветът ѝ, че на моменти Маркъс тръсваше глава, за да е сигурен, че не сънува, а слънцето и високото синьо небе го изпълваха с особен ентусиазъм и благоговение, сякаш можеше да разпери ръце и да прегърне целия свят. Селца обсипваха крайбрежието като шарени кабарчета. По пътя срещаха тимзински рибари, черната им хитинова броня бе напукана от годините в соленото море. Попиташе ли ги някой кои са и накъде са тръгнали, майстор Кит отговаряше, че е естественик на работа при кралицата на Биранкор и по нейна заръка търси рядък вид пееща скарида. Разказваше историята толкова убедително, че Маркъс взе да се чуди дали в следващото заливче няма да открият въпросните пеещи гадинки. Но дали се дължеше на актьорските умения на майстор Кит, или на странната му кръв, Маркъс не знаеше.
Не че често се намираше някой да ги разпитва. Обикновено им сипваха по паница от общата яхния, която се приготвяше целогодишно на всяко рибарско пристанче и в която всеки рибар пускаше по нещо от дневния си улов в замяна на паница от бъркоча, който къкреше в казана още от времето на бащите и дедите им. Рибарите по тези краища бяха хора простовати, шумни и дружелюбни. Жените бяха истински красавици, макар и тимзинки. Но люспите им бяха достатъчно предупреждение, което да държи Маркъс настрана — не искаше да повтори грешката си от Порте Олива. Майстор Кит, от своя страна, макар да флиртуваше неуморно, май така и не стигна до леглото на някоя жена.
Судапал беше сборище от пет крайбрежни града, слети в едно, от които най-големият се беше проснал в черно и червеникаво на невъзможно зеления фон. Вместо ферми, ниви, овце и кози около града се ширеха необятни поляни, недокоснати от човешка ръка и богати на дивеч, който рядко привличаше ловци, освен по време на религиозните празници. Маркъс нямаше представа как местните хора си осигуряват продоволствие, но пък гледката беше изключителна. Драконов път се проточваше източно от централния площад на Судапал, но двамата с майстор Кит вече се бяха придвижили достатъчно на изток.
Което означаваше, че трябва да си намерят лодка.
— И значи к’во, вие моряци ли сте, или не сте? — попита ги мъжът йему.
— Случвало се е да дърпам въжето от време на време — каза Маркъс.
— На мен пък ми се е случвало да се моля от време на време — каза мъжът с изненадващо ясна дикция въпреки масивните си бивни. — Ама това не значи, че съм свещеник.
Доковете на Судапал се бяха ширнали пред тях, кейове навлизаха върху подпори в морето, толкова навътре, сякаш човек можеше да стигне до Лионеа като по мост. Йему бяха най-голямата етническа група в Судапал след тимзините — едри, силни и страховити на вид, макар че повечето не изглеждаха проклети като Пик Устерзал. Добре беше да се има предвид, че неприятният характер на Пик си е неин, а не е отличителна черта на цялата ѝ раса.
— Едва ли ще случим бурно море — каза майстор Кит. — Доколкото разбрах, сезонът на бурите е свършил, а според картите, които съм виждал, течението ще ни отнесе много близо до точката, за която пътуваме.
— Картите, които си виждал — повтори йемуто. — Значи никога не си бил тук.
— Да. Не съм.
Мъжът кимна. Главата му беше голяма и тежка.
— Вие сте идиоти, да ви кажа.
— Но пък сме кротки хора — изтъкна майстор Кит. — И имаме малко сребро.
— Среброто потъва — каза йемуто. — Нямам нищо против да ви взема паричките, но напоследък, оставя ли някой идиот да се удави, и почва да ме гризе съвестта. Не, не, ще ви предложа друго. И ще ви струва много по-малко, скромна посредническа такса, пък с капитана ще се разберете отделно. Ще ви намеря кораб и някой, дето знае как да го управлява.