— Това звучи много дълбокомислено — каза Маркъс. — Но нямам представа какво имаш предвид. Твоите приятели дали познават някой, който има хубава лодка, как мислиш?
Капитан на малката платноходка беше тимзинска жена с широко лице и лукава усмивка. Следвайки указанията на Епечи, Маркъс и Кит се срещнаха с нея в края на един от дългите кейове. Бяха толкова далече от брега, че Судапал тъмнееше като малко петно на хоризонта зад тях. Жената седеше в лодката си и връзваше дълги въжета в сложна плетеница, която Маркъс, при други обстоятелства, би взел за произведение на изкуството. От Епечи знаеха, че жената се казва Адаса Орсун.
Колкото до лодката, тя беше достатъчно малка да я управлява сам човек и достатъчно голяма да побере петима, стига да не носят провизии за дълго плаване. Палубата беше бяла като сняг, а квадратните брезентови платна бяха боядисани в морскосиньо. Лодката газеше дълбоко, почти до бордовете, и Маркъс се зачуди как изобщо оцелява при буря, слаба дори. Но покрай кея бяха вързани поне десетина лодки като тяхната, значи в конструкцията или в управлението им имаше някакъв трик, който правеше плаването възможно и в бурни води.
Или това, или лодките просто не излизаха в морето при вятър.
Майстор Кит подкара направо:
— Чухме, че може би ще се съгласите да откарате пътници до Лионеа.
— Не е изключено — каза жената. — Срещу съответната цена. Кога искате да тръгнете?
— Възможно най-скоро — отвърна майстор Кит с усмивка.
— Мога да тръгна най-рано след месец — каза тя и сви рамене. — Поела съм други ангажименти.
И без малки черни гадинки във вените си Маркъс разбра, че тимзинката лъже. Гледаше ги с усмивка и чакаше. Те бяха на ход.
— Аз съм приятел на Епечи — каза майстор Кит.
— Затова и говоря с вас — отговори тя, като продължаваше да навива въжето около ръката си.
— Мога да платя — каза Кит и ѝ метна малка кожена кесия. Жената не я отвори, само я претегли в шепа.
— Злато ли е?
— Сребро. И малко мед.
— Както и един хубав камък, който добавих аз — обади се Маркъс. — И ако може да съкратим пазарлъка, колко искаш, за да откараш това — той посочи палубата на лодката — там? — И посочи ширналото се на юг море.
Жената го стрелна с поглед, после отново се обърна към Кит.
— Тоз кой е?
— Казвам се Маркъс Уестер.
— Да бе — реагира жената, без да го поглежда.
— Казва се Маркъс Уестер — потвърди Кит. — И преди да си попитала, да, онзи Маркъс Уестер. От плът и кръв.
— И съм си такъв още отпреди хората да научат името ми — добави Маркъс.
Адаса Орсун прибра кесийката в джоба си и каза:
— Добре тогава. Донесете си нещата. Отливът започва след шест часа и ще потеглим с него.
— Защото всички искат да пътуват с мен? — попита Маркъс.
— Ще стане добра история, дето да я разказвам — каза жената и се захвана отново с въжетата. — А вие не се мотайте. Вижте там да купите малко храна. Имам достатъчно да не умрем от глад, но все пак въртя лодка, а не кухня.
Докато вървяха по напоените с катран греди на дългия кей, Маркъс поклати глава.
— Не ми харесва тая работа. Жената не знае нищо за нас. Теб те е препоръчал общ познат, мене ме знае само по име. Ами ако бях някой ужасен гневлив човек, склонен към насилие? Така де, известен съм най-вече с това, че съм убил работодателя си. Не виждам защо някой ще иска да пътува с мен.
— Мисля, че ние сме историите, които хората разказват за нас — каза Кит.
— Не — поклати глава Маркъс. — Не съм съгласен. Трябва да има и друго, повече. А тази жена с лодката поема глупав риск.
— Може и така да е — каза Кит. — Но аз все пак се радвам, че се съгласи да ни откара.
Клара
Клара не можеше да прецени дали мракът е погълнал града, кралството, целия свят, или само нея. Когато ставаше сутрин, небето ѝ се струваше по-тъмно от обичайното. Когато сядаше на масата, храната ѝ се струваше едновременно безвкусна и пресолена. Спеше малко, будеше се посред нощ и с часове зяпаше тавана на чужда къща. Понякога забравяше защо Досън не е до нея, а после си спомняше и отчаянието я заливаше с подновени сили. Сякаш всичко се случваше отново.
Но нито за миг не си позволи да спре. Спреше ли, повече нямаше да започне, знаеше го. Не, нямаше да умре, щеше да е по-лошо от смъртта. Щеше просто да съществува, неподвижна, сива, безжизнена. Каменна статуя с образа на Клара.