— Добро утро, майко — каза Бариат и влезе в малката трапезария. — Има готови яйца.
— Благодаря ти, скъпи. Успя ли да се наспиш?
— Горе-долу.
В един по-добър свят Бариат вече щеше да е заминал. Щеше да се е върнал при флотата на север. Там, където му беше мястото. Вместо това се мотаеше по цял ден, киснеше в кръчмите. А тя, Клара, обикаляше улиците и ходеше по къщите на старите си приятели и познати, макар да усещаше, че не е добре дошла, опитваше се да осигури оцеляването на семейството си. На онази част от него, която още дишаше.
Когато най-после заваля, дъждът не се изсипа на порой, а ръмя дълго и напоително, намокри всичко, без да измие нищо. Но поне подчерта цветовете — червените каменни арки на Лиасовата порта грееха като жарта на загасващ огън, релефното изображение на мечката пред „Братството на Великата мечка“ вече не приличаше на прашно куче, изправено на задните си крака, а на истински хищник. Дори претрупаната с декорации къща на Исандриан придоби своеобразна хубост, след като дъждът я изкъпа. Непременно трябваше да каже на Досън за това. Само дето нямаше как да му каже.
Исандриан я прие в гостната, предложи ѝ кафе, печено сирене и дори тютюн за лулата. Клара благодари и си взе по малко, макар да беше гладна и жадна. Още когато седна на бялото канапе, по изражението на домакина разбра, че новините са лоши.
— Милейди — каза той. — Правя всичко по силите си, но още при първия ни разговор ви предупредих, че влиянието ми се е стопило. И ще ми простите откровеността, но името Калиам е окончателно опозорено. В двора го използват като синоним на предател.
— И все пак трябва да има нещо, нали така? — попита Клара и отпи от кафето. — Имаше домове, които се сражаваха на страната на съпруга ми. Той имаше своите поддръжници.
— Не и ако слушате какво се говори сега — каза Исандриан. — Излиза, че Калиам се е разбунтувал срещу трона сам-самичък. Домовете, които бяха вдигнали знамето си с вашето, сега твърдят, че са били неутрални и никога не са хващали оръжие, а домовете, които се бяха скрили вдън земя по време на размириците, сега твърдят, че са се били на страната на Палиако. Не всички ще избегнат наказанието, но се опитват.
— Разбирам — каза тя. И наистина разбираше. Дворцовият живот открай време беше сложна и взривоопасна смес от крехка репутация и слухове. Сега не беше по-различно.
— Не съм изгубил напълно надежда — каза Исандриан. — Говори се за експедиция до Холскар. Ако тръгнат по море, ще им трябва капитан. Няма как да уредя Бариат за капитан на флагмана, с който ще пътува пратеник на двора, но вероятно ще отплават и товарни кораби. С малко късмет и ако натисна тук-там, може да уредим момчето за един от тях.
Твърде много условни изречения за едно-едничко твърдение, помисли си Клара. Въпреки това даде с усмивка израз на признателността, която знаеше, че би трябвало да изпитва. Поговориха си още малко, Клара се наслади докрай на кафето и тютюна, после стана време да продължи нататък. Време да не спира.
Анерин си бяха тръгнали, напуснали бяха града преди края на сезона, отвели бяха дъщеря ѝ и внука ѝ. С цел да избегнат именно нейните визити, без съмнение, но въпреки това Клара се отби в градската им къща и попита портиера за господарите. Не, семейството не било тук и едва ли щели да се върнат в столицата преди края на зимата. Иначе, да, нямало проблем да приеме още едно писмо и да го прати по някой куриер до дъщеря ѝ. В къщата на Канл Даскелин много съжаляваха, но цялото семейство било неразположено и не приемало гости. Може би ако се отбиела друг ден…
Клара вървя почти до обед, спира пред половин дузина къщи, надяваше се без никакво основание, че само с упоритостта си ще принуди света да отвори местенце за нейните момчета.
Когато по пладне се върна в къщата на лорд Скестинин, уморена и с подбити крака, скандалът вече беше започнал.
— Аз съм моряк! — крещеше Бариат. — Мога да изпия три пъти по толкова и пак да съм по-трезвен от теб, когато ставаш сутрин от леглото.
Клара беше свикнала с караниците между братята, но сега гласът на Джори долетя тих, студен, непознат.
— Обиди съпругата ми в собствения ѝ дом — каза той. — Искам да се махнеш.
Клара изправи гръб и тръгна по коридора. Не и тук, моля те, господи, поне тук не. Срещу света можеше да се изправи за битка. Щеше да издържи болката да се събужда сама в чуждо легло, а в главата ѝ да звучи ехото от смъртта на съпруга ѝ, но не можеше да води битка и тук. Трябваше да има едно място — поне едно, — където да си почива и да събира сили. Ако не откриеше това място сред близките си, нямаше представа къде да го търси.