— Няма да остана — казваше Бариат, когато тя влезе в стаята. — И да ме молиш, няма да остана. Но пак ти казвам, не аз гледам отвисоко на Сабиха. Тя ти е съпруга, следователно ми е сестра, и не към мен трябва да отправяш обвинения, а към нейните така наречени приятелки.
И двете ѝ момчета се обърнаха към нея.
— Какво? — каза Клара. Изтощението дърпаше думите ѝ надолу, бяха толкова тежки, че само това успя да изрече. — Какво?
Джори погледна брат си, после сведе очи. Когато заговори, брадичката му щръкна напред. Като на Досън — и той имаше този навик. Клара се зачуди дали момчето подражава несъзнателно на баща си, или има нещо в кръвта, което би дало същия резултат дори ако мъжете от рода Калиам никога не се бяха срещали.
— Сабиха организира градинско парти — каза Джори. — Покани пет-шест от старите си приятелки. От онези, които бяха останали до нея дори след… след предишния скандал. Всички пратиха писма да се извинят.
— И сега той обвинява мен — каза Бариат. — Че съм бил груб или нещо такова. Не съм ходил по къщите на онези момичета да ги агитирам срещу Сабиха.
— И не е било нужно — каза Джори. — Всички знаят, че сме тук.
— Не сме — отвърна Бариат. — Ти може и да си тук, но аз не съм. Съжалявам, майко.
Клара искаше да го попита къде отива. Как да се свърже с него. Да му зададе всички въпроси, които можеха да запазят илюзията за сплотено семейство. Но беше твърде уморена, мислите ѝ се пръскаха като пилци. Той изхвърча покрай нея към вратата и Клара се олюля, сякаш разместеният от движението му въздух можеше да я събори. Джори не беше помръднал. Лицето му беше бледо, измъчено. Сабиха стоеше до него.
— Майко, няма да се получи.
— Напротив — каза тя. — Сега е трудно, но ще се получи. Бариат скърби за баща си. Всички скърбим. Трябва да си по-снизходителен към него.
— Друго имах предвид. — Джори поклати глава. — Ти каза, че искаш да бъда за Сабиха онова, което татко е бил за теб.
— Да. Точно това искам.
— Татко те слагаше пред всички. Пред всичко. Би направил всичко, за което го помолиш. Без значение какво.
— Да… мисля, че си прав за това — каза Клара, но Джори клатеше глава. Сълзи потекоха по страните му, сякаш отново беше дете. Не беше плакал така дори когато Гедер уби баща му.
— Не мога да го направя — каза той, после повтори по-тихо: — Не мога.
— Нека аз — каза Сабиха и сложи ръка на рамото на Клара. — Моля ви. Нека седнем за миг, милейди.
Клара я последва до едно канапе при прозореца. Сабиха седна до нея и хвана ръката ѝ. Младата жена изглеждаше още по-слаба. И не само в тяло и в лице. За кратко след сватбата беше живнала, долавяше се радост в нея. Надежда при вида на промените, дошли с новото ѝ положение. Сега от онази енергия нямаше следа и Клара знаеше защо. Дори се досещаше какво се готви да ѝ каже Сабиха. Същото, което беше сломило Джори.
— Ние ви обичаме — каза Сабиха — и винаги ще бъдем вашето семейство, но сега трябва да напуснете тази къща.
Странно. Клара буквално усети как думите се врязват в нея. Физическо усещане за прободни рани във врата и сърцето.
— О — промълви тя.
— На Джори и така му е достатъчно трудно — каза Сабиха, пръстите ѝ се впиваха в ръката на Клара. — Но всички го видяха как се отрече от лорд Калиам. И са склонни да му дадат шанс. Някои от тях поне. Но вие не се отрекохте. Бариат не се отрече. Макар че, ако трябва да сме честни, дори да се бяхте отрекли публично от него, погледнат ли ви, хората винаги ще виждат лорд Калиам. Двамата бяхте едно и макар че сега него го няма, вие продължавате да го носите в себе си. Разбирате какво имам предвид, нали?
— Да — каза Клара. — Самата аз също го усещам до себе си.
— Ще мине време, докато дворът се успокои и забрави, а дотогава присъствието ви тук нанася повече вреда на нас, отколкото помага на вас.
— Ще си отида — каза Клара. — Ако ми отделите една стая в провинциалното си имение, бих могла да… се заточа там.
— Нашата идея беше да потърсим пансион — каза Сабиха. — Нещо, което да не се свързва с името на баща ми. Нещо, което да ни постави на разстояние в очите на двора.
„Дори една стая не можете да ми отпуснете? — прииска ѝ се да каже. — Поне толкова не ви ли се откъсва от сърцето?“ Трябваше ли да я захвърлят в някой анонимен пансион, като в гроб, сред хора, които не познава?
— Разбирам защо се налага — каза тя. — Ще си събера нещата.
— Не, моля ви — каза Сабиха. — Ще пратя прислугата да ги донесе. Не е нужно да го правите вие.
— Не е нужно всички ние да правим разни неща — каза Клара и потупа снаха си по рамото. — Но, уви, живеем в свят на необходимости. Не си прави труда. Разбирам. Ще си тръгна още сега.