Когато го направиха регент, не си даваше сметка с какво се захваща. Каква огромна част от времето си трябва да посвети на държавните дела. Напоследък все по-често се замисляше с уважение за крал Симеон и всички други крале преди него. Басрахип беше прав. Ако не направеха нещо, Антеа щеше да изглежда слаба и уязвима в очите на съседите си, и на Гедер се падаше задачата да защити кралството, без значение от цената.
Сам в леглото, на светлината на едничка свещ, той извади отново писмото на Ситрин. Така му се искаше да беше останала. Да види как той подготвя почвата за едно успешно и мирно управление, което Астер да наследи след няколко години. Тя обичаше момчето. В това Гедер не се съмняваше. Със сигурност би одобрила всичко, което беше намислил.
Притисна листа към лицето си и вдиша жадно, с надежда да улови някакъв остатъчен аромат. Уви, усети само миризмата на хартия и мастило, но и мисълта за Ситрин му стигаше. Остави грижливо писмото до леглото си и се отпусна назад. Сънят не идваше, но какво от това? Умът му беше буден, преизпълнен с идеи и енергия.
„Ще следя с внимание всички вести, които идват от Антеа“ — беше написала тя. И какви невероятни неща щеше да види само.
Гедер щеше да донесе мир на света.
Ситрин
Ситрин и Парин Кларк бяха напуснали Камнипол като крадци в нощта. Повечето пратеници на крал Трациан бяха избягали още преди края на гражданските вълнения, а съдбата на малцината, които бяха останали в столицата, слабо интересуваше Ситрин. Сега, когато Астерилхолд беше отворен, нямаше нужда да яздят на север и да търсят кораб. Парин купи лека каруца и впряг бързи силни коне. Когато потеглиха, Ситрин си спомни кервана, с който беше напуснала Ванаи. Струваше ѝ се толкова отдавна, сякаш в друг живот. В известен смисъл беше точно така.
Разрушение бележеше пътя на Калиам и неговата армия през равнините на Астерилхолд. Пасищата бяха разровени и превърнати в кални полета. Гори бяха изсечени до последното дърво. Костите на света лежаха оголени, оглозгани. Тежка рана, нанесена от една кратка и успешна военна кампания. Какви ли щяха да са последствията от една дълга война, чудеше се Ситрин.
Парин Кларк убиваше времето с разговори за финанси и валута, Ситрин го слушаше и добавяше по нещо. Парин ѝ разказа как преди време кралете на Боржа решили да пуснат в обръщение две валути, едната за търговия, другата за данъци, като двете по закон не можели да се обменят взаимно. Човек можел да натрупа огромни печалби от търговия и пак да няма пари да си плати данъците, ако това било в интерес на регоса и неговия съвет. Ситрин му разказа как бе дошла в Порте Олива без пукната пара, ако не се броеше прекараното контрабандно съкровище от Ванаи, и как благодарение на нея един товар съсипани от водата рокли бяха превърнали холскарските солени бои в последен крясък на модата. Единственото, за което не обелиха и дума — без да се уговарят изрично, но сякаш по взаимно мълчаливо съгласие, — бяха Антеа, Камнипол и всичко, което бяха преживели по време на бунта.
Което не означаваше, че не говореха за Гедер Палиако.
— И той нито веднъж не е излязъл от онова подземие? — попита Парин Кларк. — Сигурна си?
— Почти. Може да е излизал, докато бях навън, и да се е връщал преди мен, но не го е споменавал. Нито той, нито Астер. А не виждам защо биха премълчали нещо такова.
— Може би наистина не е излизал — каза той. — Но толкова много хора твърдят, че са го видели по време на уличните сражения, че би било удивително, ако поне една от тези истории не отговаря на истината.
— Е, хората виждат онова, което искат да видят — каза Ситрин. — А мисълта за водач, който е толкова смел и отдаден на народа си, че излиза маскиран на улицата и се промъква зад вражеските линии, със сигурност вдъхва надежда у повечето хора. Лично за себе си не мога да реша дали такава мисъл е вдъхновяваща, или плашеща.
— Хмм — беше единственият коментар на Парин.
Карс ѝ се стори съвсем различен град сега, когато го наближиха от изток. Чифлиците и махалите постепенно отстъпваха пред по-големи многофамилни къщи, а после изведнъж кулите, които бяха различавали на хоризонта, се възправиха току пред тях, проточили снаги към напеченото бяло небе. А малко по-нататък бяха скалите и Плиткото море. Ситрин беше останала в Карс съвсем за кратко, преди да потегли към Антеа. Идеята да подкопае влиянието на Пик Устерзал сега ѝ се струваше като амбицията на някаква друга жена. Когато най-после стигнаха до крепостта на холдинговото дружество, Ситрин изпита неочаквано облекчение, сякаш се връща в къщата на скъп приятел. На любовник дори.