Облечена беше със сива траурна рокля, косата си беше увила с шал и вървеше с походката на жена, която знае къде отива. Надолу по тясната, смърдяща на изпражнения уличка към по-широката, но безименна улица, която излизаше на Затворническия мост. За всичките си години в Камнипол Клара почти не беше минавала по този мост. И сега би го избегнала, ако можеше. Стоновете и воят откъм закачените под моста клетки я разстройваха, а разстроеше ли се, трудно идваше на себе си. Веднъж вече бе загубила самообладание на мост и това ѝ стигаше.
Но оттук беше най-прекият път, а сега, когато трябваше да разчита на краката си, вместо на носилки и карети, всяка стъпка имаше значение.
Винсен също беше излязъл. Да си търси работа. Това незнайно защо я изпълваше с чувство за вина. Редно беше тя да му осигурява храна, а не обратното. Той ѝ беше слуга, само дето не беше… А не би могла да помоли Джори за пари, с които да издържа Винсен. Все едно да моли сина си да издържа любовника ѝ, което от своя страна беше нелепо, защото Коу я беше целунал само веднъж, и то много отдавна, в друг един живот. Но дори тя трябваше да признае, че покрай неговата упорита, нежна, почти кучешка преданост и нейното бавно и болезнено прераждане, плюс факта, че Винсен беше изключително привлекателен мъж, мисълта започваше да ѝ изглежда все по-малко нелепа.
Мина по Затворническия мост и погледна назад. На вид изглеждаше къс, но краката ѝ бяха на друго мнение. Извади една ябълка. Беше червена, зряла и Клара знаеше, че не бива да я яде сега, защото по обратния път ще е много по-гладна. Първата хапка беше стипчива, сладка и прекрасна. Втората — също.
Първата ѝ спирка беше една пекарна в самия край на по-хубавата част от града — още десетина крачки встрани и никоя уважаваща себе си жена от горните прослойки не би помислила да влезе. Пекарната беше буквално последното място, където някоя от старите ѝ приятелки би се сетила да я търси. Ожен Фаскелан ѝ се падаше далечна братовчедка и беше с две леви ръце, опреше ли до плетене. Когато Ожен ѝ бе гостувала с другите жени, Клара никога не вадеше плетките, за да не я поставя в неудобно положение. Дребна любезност, която, оказа се, бе дала обилен плод.
— Клара, изглеждаш чудесно — каза Ожен и стана от малката маса. — Моля те, нека ти взема нещо. Да хапнеш.
— Не — каза Клара. — И без това ми помагаш достатъчно. Не искам да прекалявам с милостта на хората.
— Поне от това си вземи хапка, моля те — каза Ожен и ѝ предложи собствената си чинийка, в която имаше голямо парче мека бяла торта с червен крем, който ухаеше на ягоди.
— Една хапка, добре — отстъпи Клара. — А ти ми кажи дали имаш някакви вести от Елисия.
В пекарната миришеше на канела и захар. Клара похарчи последните си пари за чаша лимонов чай, възкисел и чудесен. Близо час събира вести за децата си. Джори и Сабиха се карали много, което можеше да се очаква предвид трудната ситуация. Е, дано да го преодолеят това. А фактът, че един ден Бариат просто беше изчезнал от града, едва ли работеше в полза на помирението им. Ожен била чула, че позната на Бариат от Естинпорт е получила писмо от него и че куриерът говорел с кабралски акцент. Елисия още била в провинциалното имение на съпруга си и чакала срамът от произхода ѝ да позаглъхне. Добрата новина беше, че положението на Викариан в клира било затвърдено. Пратили го били в Кавинпол и макар че не там искал да отиде, едва ли щяло да има друго наказание, задето е син на баща си. Това беше малка победа, която подслади деня на Клара повече и от ягодовия крем.
Когато Ожен стана да си ходи, Клара я целуна по бузата и я прегърна, но вътре в пекарната, а не на улицата, където някой би могъл да ги види. Трябваше да се грижат и за репутацията на Ожен. Уви, такъв беше светът, в който живееха.
След това дойде ред на малката градска къща на лорд Скестинин. Клара тръгна на север, като се дърпаше от пътя на каруците, които вдигаха прахоляк. Улични кучета я последваха, с надеждата че ще сподели втората ябълка с тях. Като всеки ден досега, тя им напомни, че не ядат ябълки, после отхапа от сладкия плод. Последното и най-упорито куче я погледна многострадално и това я разсмя. Непременно трябваше да разкаже на Досън за кучето. После си спомни, разплака се и продължи напред.
Тревожеше се как Джори ще изкара зимата. Иска, не иска, трябваше да замине за Естинпорт. Не би могъл да отиде в Остерлингов хребет. Бедният Джори, спасен от момичето, което уж той спасяваше. Всичко беше започнало във Ванаи, разбира се, и с вината, задето е убил всички онези хора по заповед на Палиако.
Забави крачка, когато стигна хубавите квартали на града. Онези, които познаваше като дланта си. Изкушаваше се да спре някъде по пътя, да се отбие при някой стар познат, ако не за друго, поне за да види как ще реагират. Може да беше плод на въображението ѝ, или несъзнателно виждаше отражение на собствените си тегоби в живота на други хора, но така или иначе имаше чувството, че нобилитетът на Камнипол сега е по-тревожен и притеснен, отколкото по време на войната. Често виждаше изопнати лица по улицата, а още по-често виждаше свещеници с твърди коси и кафяви раса да се разхождат преспокойно сред черните плащове, които Палиако беше превърнал в трайна модна тенденция. Врабци и врани, така ги беше кръстил Досън. От време на време съпругът ѝ раждаше по някой незабравим лаф.