Последна.
— Кари? — повиши глас изменникът. — Две думи?
Дългокосата жена кимна, забоде иглата в ръкава си, а шепата мъниста изсипа в една гънка на синята рокля. Жестът изглеждаше небрежен и механичен, но изменникът беше сигурен, че нито едно мънисто няма да изпадне от малкото гнездо. Изменникът кимна с усмивка и тръгна към навеса — празен, ако не се броеше студеният железен мангал и една каменна пейка. Тухлената настилка беше мокра от дъжда, червено-зеленикавите ѝ оттенъци подсилени от влагата, по-дълбоки и наситени, лъщящи. Изменникът седна на малката пейка; Кари седна до него.
Моментът беше назрял и скръбта надигна глава. Изменникът я потискаше от седмици, но вече — не. Страхът му правеше компания отдавна — още от онази кръчма в Порте Олива преди месеци, когато за пръв път беше чул, че знамето на богинята се е развяло в Антеа. Скръбта беше дошла по-късно и той я беше отлагал до последно, повтаряше си, че ще издържи някак свитото гърло и тежестта в гърдите. Но вече — не.
— Майстор Кит? — каза Кари. — Плачеш ли?
— Не, разбира се — отвърна той. — Мъжете реват. Не плачат като жените.
Тя преметна ръка през раменете му. Като моряк, който отпива жадно последните глътки прясна вода преди дълго плаване, той се опита да изпие докрай усещането — ръката ѝ, свита в лакътя на тила му, лекия натиск, аромата на върбинка и сапун. Пое си дъх дълбоко и треперливо, после кимна. Но мина още време, преди да проговори.
— Мисля, че трябва да намерим нов актьор — каза накрая. — Мъж, на години, с достолепно излъчване. Някой, който да поеме ролите на бащите и на злодеите. Лорд Лисугер. Демонският крал Оркус. И останалите.
— Твоите роли — каза тя.
— Моите.
Малки дъждовни капки бодяха сламения покрив над главите им и тухлената настилка отпред. Иззад навеса долитаха ударите на фалшивите мечове и пръхтенето на момчетата. Хорнет пътуваше с трупата отпреди Кари. Смит имаше повече роли от нея. Но тя щеше да ги поведе. Единствено тя би могла да задържи малкото им семейство, след като той си отидеше.
— Какво става? — попита Кари.
— Има нещо, което се чувствам длъжен да свърша — каза той.
— Ние ще ти помогнем.
— Вярвам, че бихте опитали. Но…
— Но?
Той се завъртя да я погледне в очите. Кари свали ръката си от раменете му. Очите ѝ бяха тъмни като косата и достатъчно големи, за да смъкнат години от истинската ѝ възраст. Изменникът я видя такава, каквато я беше видял онази първа вечер преди седем лета в свободния град Макиа — тогава Кари танцуваше за дребни монети на градския площад. Съвсем млада беше тогава, девойчица, като лисичка, гладна и недоверчива към силния пол. Талантът и амбицията се излъчваха от нея като топлина от огън. Опал го беше предупредила, че момичето ще им донесе неприятности, а после се съгласи, че цената си струва. Сега Кари беше жена. Изменникът се запита дали би изпитал нещо подобно, ако имаше дъщеря.
— Боя се, че няма да съм в състояние да направя нужното, ако едновременно с това трябва да пазя и вас — каза той. — Вие сте моето семейство. Ако знам, че сте в безопасност и добре, вероятно бих могъл да жертвам едно или друго, каквото е необходимо.
— Значи очакваш цената да е висока?
— Да.
Кари въздъхна и на лицето ѝ се появи кривата усмивка, която я навестяваше в моменти на криза. „Запомни това — каза си той. — Запомни как устните ѝ се кривват надолу, а веждите — нагоре. Задръж спомена. Внимавай.“
— Мамка му — каза тя.
— Наистина съжалявам, но трябва да ви оставя.
— Имаш ли някого предвид? Който да поеме ролите?
Изменникът усещаше болката ѝ. Предаваше я, изоставяше всички тях, но Кари не би го обвинила за това, не би му потърсила сметка, никога. Искаше му се да вземе ръката ѝ в своите, но тя вече бе избрала тона на разговора и той нямаше право да го променя. Вече не.
— Има една трупа, която пътува по северния маршрут. Полдрин Лех и Себаст Берин. Преди три години имаха двама, които се конкурираха за този вид роли. Намери ги и може да откриеш актьор, който вече знае репликите. Полдрин е хаавиркин, но това може да добави щипка екзотика, ако го отведеш на юг.
— Ще поразпитам за тях — каза Кари. — Ти кога тръгваш?