Легна си късно, без да дочака Досън, и заспа веднага. Сънуваше мишки, които въртят колело до безкрай, когато познато докосване я разбуди. Сънят избледня, а стаята дойде на фокус. Досън седеше на ръба на леглото, все така в празничните си черно-златни дрехи. За миг Клара реши, че е дошъл да продължи празненството по своя си начин, и се усмихна лениво при мисълта за физическата им интимност.
Светлината на свещта улови лицето му, отрази се в следите от сълзи по страните му и Клара се събуди окончателно. Седна в леглото.
— Какво е станало?
Досън поклати глава. Миришеше на силно вино и хубав тютюн. Мислите ѝ веднага литнаха към Джори, към Сабиха. Трагедиите на невестината нощ бяха тема на не една и две тъжни песни. Тя хвана съпруга си за рамото и го завъртя, за да го погледне в очите.
— Любов моя. Какво е станало, кажи ми.
— Стар съм и остарявам с всеки ден — отвърна той. — Най-малкият ми син вече има съпруга и свое семейство, а приятелите от младостта ме напускат. Напускат ме завинаги.
Беше пиян, да, но скръбта в гласа му се чуваше ясно. Не беше тъжен, защото е пил твърде много. Беше пил много, защото беше тъжен.
— Симеон? — попита тя и Досън кимна. Когато проговори, гласът му беше тих и пропит с тъга.
— Кралят е мъртъв.
Ситрин
На североизток, на остров Нарин, в сивокаменния град Столборн, център на презокеанската търговия. На югоизток в Херез, в град Дон, известен с лампите си, с кучетата си и с дартинските мини. На юг в Еласе, в петте града на Судапал, които контролираха търговията във Вътрешно море. В Северобреж — Карс, и Драконов гроб, и Коме Медеан и неговото холдингово дружество. До неотдавна във Ванаи, а сега в южната част на Биранкор, в Порте Олива. Клоновете на Медеанската банка разсичаха континента като спиците на колело. Ситрин седеше на масата, плъзгаше пръст по картата и мечтаеше.
Почти целият ѝ съзнателен живот беше минал във Ванаи. Когато Ванаи изгоря, миналото ѝ изгоря с него. Улиците и каналите, където беше играла като малка, вече ги нямаше, както и почти всички хора, които помнеха за тях. Ако тя забравеше дали определена улица се е намирала вдясно или вляво от пазарния площад, това знание щеше да изчезне не просто от нейните спомени, а от лицето на света. Нямаше начин да провери къде точно се е намирала улицата, и по-лошо — нямаше причина да го прави.
Порте Олива беше станал неин дом, защото случайността я беше довела тук. Банковият клон беше неин — малкото, което Пик беше склонна да ѝ отстъпи от него, — защото Ситрин беше поела огромен риск и беше спечелила. Както и защото магистър Иманиел я беше научил на занаята. Судапал, от друга страна, беше място, за което само бе чувала. Самата тя никога не беше стигала толкова далече на изток, не беше виждала великия петделен океански град. Никога не беше чувала крясъците на черните чайки, не беше виждала струпванията на удавени под вълните. Но знаеше доста за това как златото и подправките минават оттам на път от Лионеа. Как воловете плават на големи плоски баржи покрай брега към пазарите на Судапал. Трябваше ѝ само седмица да проучи счетоводните книги и щеше да разгадае логиката на океанския град и силите, които го тласкаха в една или друга посока. Парите имаха своя собствена логика и структура, а тях познаваше добре. Така че в известен смисъл Ситрин познаваше всички градове, дори онези, в които кракът ѝ не беше стъпвал.
Плъзна пръст по западното крайбрежие. В Принцеп С’Аналде банката нямаше клон. Но там Ситрин имаше роднини. Семейството на майка ѝ, чистокръвна синайка. Не знаеше нищо за тях, освен че бяха отказали да се грижат за осиротялото нечистокръвно дете на дъщеря си. Отказът им не я терзаеше. Обратното би било като да си се родил с девет пръста на краката и да скърбиш за липсата на десетия. Отказът им беше факт от живота ѝ като цвета на небето и ритъма на морето. Нейни роднини живееха там — тя почука с пръсти по картата, — но това беше без значение за нея. Със същия успех можеше да са изгорели във ванайския пожар.
На север от тях — Северобреж. На запад от него — Плиткото море и остров Нарин. На изток — Астерилхолд и имперска Антеа. Там беше центърът на Медеанската паяжина, която обхващаше цялата търговия на север. Сянката ѝ падаше чак до топлите сини води на Вътрешното море.
„Може и да ти се доверят, след като те опознаят по-добре.“ Така беше казал капитанът, но грешеше. Нямаше друг начин да спечели доверието им освен чрез докладите и отчетите си. На този начин беше разчитала Ситрин, на него беше заложила всичките си надежди. Ако видеха как управлява своя клон, как приходите ѝ постепенно надвишават разходите, как договорите растат по бройка и обем, щяха да опознаят начина, по който мисли тя. Ограничена в действията си от нотариуската, Ситрин беше слуга на слугата и нямаше начин да се отърси от оковите.