— Толкова по-зле за вас — каза той. — Значи мислите, че е някакъв номер, измама? Че се опитвам да ви преметна?
— Не — отвърна Ситрин. — Мисля, че сте искрен. Но и да не бяхте, пак щях да уважавам стремежа ви към успех.
Мъжът кимна и се изправи.
— Искате ли кафе? — попита тя.
— Не. — Дартинът поклати глава. — Благодаря ви, магистра. Ще тръгвам. Трябва да намеря някой аристократ с повече пари, отколкото здрав разум. За предпочитане някой, когото още не сте ограбили.
Имаше жило в тона му. И нищо чудно. Ситрин току-що го беше отрязала.
— Да не си забравите зъба — каза тя.
— Задръжте го. Да ви напомня за мен, когато чуете какъв удар съм направил.
— Щом казвате. Благодаря — отвърна Ситрин и го проследи с поглед.
И тя знаеше нещичко за пътуването далеч от драконовите пътища. Цяла една зима беше газила сняг до кръста и замръзнала кал, преследвана от антийската армия и повлякла със себе си богатството на цял един град. По онова време това не ѝ изглеждаше нито вълнуващо, нито романтично, но колкото по-далеч в миналото оставаше онзи преход, толкова по-топло грееше споменът за него. Дояде си меденката, допи кафето, облиза глазурата от пръстите си — един по един, прибра драконовия зъб в кесията си, стана и си тръгна.
Той беше прав, разбира се. Знаеха го не само търсачите на съкровища. Контрабандистите също го знаеха. Драконовите пътища пресичаха голяма част от континента, но съвсем не целия континент. А там, където нямаше пътища, нямаше и хора. Драконовият нефрит минаваше и през гори, но не през най-гъстите. В гъстите гори не ходеха дори дървосекачите, пак заради липсата на пътища, по които да извозят дървения материал. По-добре да намериш дъбова горичка с дървета на стотина-двеста години, отколкото да газиш калта на фермерски пътечки, докато откриеш дървета на по хиляда. И онова, което спи в корените им. Отчаяните, мечтателите и онези, които имат да крият нещо. Само те напускаха драконовите пътища.
Спомни си как газеха през снега с майстор Кит и неговата трупа. Спомни си тимзинския водач на кервана им и религиозните му проповеди на вечеря. И онзи търговец на калай, който вечно търсеше с кого да се скара. Кари и Микел, Хорнет и Смит. И Сандр, който я беше целунал, а за малко да направи и повече. И Опал. Ако снеговете не бяха затворили прохода при Белин, Ситрин никога нямаше да ги опознае наистина. Керванът щеше да пристигне в Карс по план, без да се отклонява от…
Сърцето ѝ се разтупка още преди да е разбрала защо. Планът се пръкна в главата ѝ готов и завършен, сякаш някой го беше начертал вътре в черепа ѝ, а после бе дръпнал завесата да ѝ го покаже. Простичко, ясно и необоримо, решението на проблема с Пик Устерзал се разстла пред нея. Ситрин спря насред улицата и се разсмя от облекчение.
В сградата на банковия клон нямаше място за нотариуската и тя беше наела квартира през две улици, между една касапница и една второразредна обществена баня. Желязното чукче на вратата беше направено като кучешка глава. И да имаше някакъв символизъм в това, той убягваше на Ситрин. Гласът на Пик долетя приглушен, но щом стана ясно, че Ситрин не е бирник или крадец, резето изстърга и вратата се отвори със скърцане на кожените си панти.
— Може ли да вляза?
— Разбира се, магистра — каза Пик и отстъпи да ѝ направи път. Квартирата беше по-малка от стаичките на Ситрин, но не много. Затова пък писалището беше по-голямо от нейното. На плота му имаше отворени счетоводни книги и чернова на доклад. Ситрин спря поглед върху символите и цифрите на тайния банков шифър. Ключ не се виждаше. Нямаше и нужда от ключ — Пик четеше и пишеше на шифъра свободно, без да използва ключ. — На какво дължа тази чест?
— Докладите. Кога ще ги изпратите?
Пик скръсти ръце.
— След седмица би трябвало да съм готова. Най-много две. Защо?
— Не бихте ли искали да ги занесете на холдинговото дружество лично? Да прекарате малко време в Северобреж? Аз бих могла да наглеждам нещата тук, докато ви няма.
Злобната усмивка на Пик бе точно такава, каквато бе очаквала.
— А, не, магистра. Указанията, които получих, са абсолютно ясни.
— Е — каза Ситрин и ѝ подаде лист мека кремава хартия. — Опитах се да ви отърва, но…
Пик се намръщи, взе листа и го разгъна. Очите ѝ се плъзнаха по страницата, объркването и недоверието ѝ растяха с всеки прочетен ред.
— Поканена си на банкет? — каза накрая.