И точно тогава дойде вестта за войната.
— Не — каза Маркъс. — Не можем да пътуваме по суша. Пътищата ще се задръстят с бежанци. И в Северобреж, и в пограничните части на Биранкор.
В банковия клон бяха само тримата — Маркъс, Ситрин и Пик. На дъската с дежурствата бяха написани половин дузина имена, но повечето бяха с Ярдем и фургоните, а останалите Маркъс беше изкарал да чакат на улицата. Гласовете им се чуваха, но Ситрин не различаваше и дума от казаното. Картата беше разстлана на пода и тримата я гледаха втренчено, сякаш между символите и надписите се криеше тайно послание. Биранкор на юг с по-малки кралства, струпани наоколо му. Северобреж горе вдясно, надвиснал над тях като сърдит по-голям брат. А отвъд — войната.
— Морето също ще създаде проблем — каза Пик и засмука долната си устна.
— Защо? — попита Ситрин.
— Току-що изгорихме пиратски кораб край брега — каза Маркъс. — Не е разумно да им се тикаме в ръцете, докато още са жадни за отмъщение.
Пик се навъси, но не каза нищо. Ситрин я бе държала в неведение, докато Маркъс не се върна да потвърди, че всичко е протекло по план. Ситрин си даваше сметка, че е поставила Пик в трудна ситуация. Действала бе от името на банката без нейно знание, макар че формално беше спазила наложените ѝ ограничения, защото не беше водила преговори, нито беше подписвала официален документ. Нарушила бе духа и намерението на поставените ѝ условия, вярно, но благодарение на това ѝ своеволие загубите по застраховката на „Гръмовран“ щяха да се компенсират поне частично. Пик може и да негодуваше срещу начина и средствата, но резултатите не ѝ даваха право да се оплаква:
— По суша до Сара сюр мер, оттам с кораб — каза тя. — Така ще избегнете пиратските води на Кабрал и ще се движите на запад, където войната ще се усети по-слабо.
— Да, това май е най-добрият маршрут — каза Маркъс. — Макар че минава през някои опасни територии в средната си част. Данъците върху обработваемите земи там са много тежки. Има места, където фермерите гледат на пътниците или като на хищници, или като на плячка.
— Така е — каза Пик, макар че изглеждаше по-скоро доволна, отколкото загрижена. — Докладите трябва да стигнат в Карс невредими. Трябва ви охрана.
— Не искам цял керван — каза Ситрин. — Маркъс и Ярдем ще са достатъчни.
— Достатъчни друг път — изсумтя Пик.
— Това не го решавате вие — каза Маркъс.
Дебелите устни на нотариуската провиснаха от изненада.
— Ти сериозно ли? — каза тя. — А аз тъкмо бях започнала да си мисля, че не си идиот. Аз ли съм единствената, която се е замисляла за последствията? Миналата година Северобреж беше на ръба на нова война за наследството. Задникът на крал Трациан още не е затоплил както трябва трона му. А сега Астерилхолд — съседът на Северобреж с най-дългата и най-трудно отбраняемата граница — тръгва на война срещу имперска Антеа.
— Какво имате предвид? — попита с раздразнение Ситрин.
— Какво ли? Това, че искаш да отидеш там, повлякла Маркъс Уестер след себе си. Ако не греша, при последното си пребиваване в Северобреж капитан Уестер е убил техния крал.
— Осигурих трона на лейди Трациан — каза Маркъс.
— Да де, а сега, когато на трона седи племенникът ѝ, току-виж решили, че си дошъл да го дадеш на някой друг — каза Пик. — Ако аз бях крал на Северобреж и в ушите ми още звучеше музиката на мечовете, а ти се появеше с танцова стъпка в кралството ми, знаеш ли какво щях да направя? Щях да хвърля хубавия ти задник в затвора, просто за всеки случай. И щях основно да проуча онзи, дето те е довел, при това имам предвид не само нашата магистра.
— Не берете грижа за мен — каза Маркъс.
Пик вдигна вежди, но не каза нищо. Откъм улицата се чу вик, после смях. Силно единично почукване на вратата — сигналът на Ярдем Хейн. Тралгунът — ушите му бяха щръкнали напред — изглеждаше сериозен и нащрек.
— Всичко е в склада, сър.