— Имам един въпрос към теб. Дали е вярно, как мислиш? Че крал Лечан е знаел? И е одобрил заговора?
— Не знам — отвърна Досън.
— Но мислиш ли, че…
— Да.
Даскелин кимна.
— И аз. Което значи, че поне засега твоите чуждоземски конспиратори с мърлявите раса са прави.
Утрото ухаеше на полски цветя. През нощта беше валял дъжд, намокрил беше земята, а сега слънцето я затопляше. Ниска мъгла се стелеше до коленете на конете.
Съгледвачите го бяха намерили още призори, затова Досън беше подготвен за гледката. Реката завиваше от юг в дълбок каньон от земя и камък. Още по-пълноводна след нощния дъжд, тя хвърляше бели пръски почти до светлата нефритена лента на моста.
Фортът на отвъдния бряг беше кръгъл като барабан и висок колкото трима мъже, издигнат беше от сив камък и хоросан с цвета на стара кръв. Фортът на антийския бряг беше квадратен и направен от бели като тебешир тухли, обкрачил драконовия път. Тесни амбразури за стрелба с лък надвисваха над входа и изхода. Бойниците на покрива бяха тесни, колкото стрелец да се прикрие за миг-два, да пусне стрелата и да отстъпи назад.
И над двата форта се вееха знамената на Астерилхолд. Не бяха много обаче. Три стърчаха над белия форт, провиснали и потъмнели от дъжда. Още две имаше на другия бряг. А зад Досън чакаха двайсетина рицари от петнайсет дома. Баниен и Брут, Корензал и Остерлингов хребет, домовете и графствата на Антеа. Петнайсет знамена срещу пет. Четиристотин мъже срещу незнаен брой врагове, дебнещи зад бойниците.
Джори приближи коня си до неговия. Лицето му беше бледо и изопнато. Сега момчето имаше съпруга и дом. Досън още помнеше първата битка, в която беше влязъл с мисълта, че може да остави жена си вдовица. Това променяше нещата.
— Разделили са се — каза Джори. — Защо?
— Защото се надяват да удържат и двата бряга — отвърна Досън. — Ако струпат всичките си хора отсам реката и ние ги изтласкаме, ще трябва да се оттеглят в паника към отсрещния форт. Ако съберат хората си във форта на другия бряг, губят контрол над моста и единствения си безопасен път през реката.
— Така или иначе ще трябва да се изтеглят — каза Джори. — Държат фортовете, но ние имаме числено превъзходство. Трябва да са слепи, за да не го виждат. Ако съберат силите си на отсрещния бряг, имат някакъв шанс. Да се разделят така е лудост.
— Не е лудост, а смелост — поправи го Досън. — Виждаш ли трите знамена отсам? Те не са тук, за да печелят битка. Целта е да ни задържат, докато дойдат подкрепленията.
— Можем да завземем отсрещния форт — каза Джори. — Имаме достатъчно хора.
— Не знам дали ще са достатъчно, след като завземем белия. А ако техните подкрепления пристигнат навреме, нямаме никакъв шанс. — Досън се извъртя в седлото и нареди на оръженосеца си: — Дай сигнал за формация. Нямаме време.
Строиха се на бойното поле, стрелци, мечоносци и копиеносци, изкараха малката обсадна кула и тарана — дънер с обкован в бронз връх, дълъг колкото да го носят по трима души от всяка страна. Жалка работа. На зимните панаири слагаха по-големи дънери в кладите. Но сега нямаше да завземат замъци, а речни фортове; малкият таран трябваше да свърши работа.
Войската на Досън чакаше в строй. Оставаше му да свърши още едно нещо, преди светът да се обърне в стомана и кръв. Извика Фалон Брут. Мъжът пришпори коня си към него, комичните му мустаци се вееха.
— Лорд Брут — каза Досън. — Бихте ли се заели?
— За мен е чест, лорд-маршале — каза Фалон Брут ентусиазирано, сякаш нямаше търпение да се прояви. Взе рога от оръженосеца на Досън и пришпори коня си към белия тухлен форт. Спря малко извън обсега на стрелците и вдигна рога пред устата си. Досън се напрегна да чуе думите му.
— В името на крал Астер и на лорд-регент Палиако, и в името на Разсечения трон, предавате ли се?
За миг самият ден сякаш затаи дъх. После отговорът дойде, но толкова слаб, че не стигна до Досън. Последва го залп от стрели, сребристи под ранното слънце — забиха се на броени крачки от Брут и неговия кон. Рицарят вдигна отново рога пред устата си.
— Помнете, че съм ви дал шанс, тъпанари такива!
Препусна назад. Лицето му бе зачервено, безволевата му брадичка — вирната. Върна рога на оръженосеца и викна:
— Казвам да им пръснем задниците, лорд-маршале.