Мъжът кимна. Още сълзи. Маркъс тикна в ръката му кесията с обещаните монети.
— Хайде, хора, да натоварим всичко това без три кукли по негов избор и да го закараме в склада.
— Да, сър — каза Ярдем. — После какво?
— После в банята. Чувствам се мръсен.
Лятото в Порте Олива беше като горски разбойник. Криеше се зад мекия морски бриз и дългите прохладни вечери. Говореше с дружелюбния тон на прибоя и птичите крясъци. И дори по пладне, когато слънцето тежеше като ръка на рамото му, Маркъс го намираше за поносимо. А после идваше атаката — жежки дни и потни нощи. Картадамите стрижеха телата си почти до кожа. Първокръвните и синаите зарязваха скромността в полза на удобството. Малко след пладне търговията замираше, всичко живо търсеше сянката и така до вечерта, когато лятното слънце губеше част от силата си.
Атаката още не беше дошла. Пролетта ги подлъгваше да свалят гарда. Но щеше да дойде.
Ситрин беше заминала преди три седмици и сигурно вече плаваше с кораб някъде между Сара сюр мер и Карс. Дните без нея бяха направени от същия материал като дните преди да замине — въоръжен ескорт за по-крупните суми, зорка охрана на сейфа с ликвидните средства, длъжници, които да бъдат подсетени за закъснелите си вноски. От време на време клиент или партньор на банката се нуждаеше от въоръжена охрана. Сега, когато никой не оспорваше властта на Пик, тя изглеждаше малко по-спокойна, но продължаваше да им измисля дребни задачи, които да свършат, и после се оплакваше, че това ѝ струвало пари. Така че в известен смисъл нищо не се беше променило, а в друг — промяната беше голяма.
— Тръгвам след нея — каза Маркъс.
Ярдем отпи глътка бира. Мълчеше. Мълчеше замислено и неодобрително. Маркъс опря лакти на дъсчената маса. Не бяха в обичайната си кръчма. Трима младежи ясуру с лъскави зелени люспи свиреха на тъпани в двора и сложният ритъм накъдряше въздуха. Маркъс се загледа в чинията си с телешко и грах, после я побутна настрани и каза:
— Сетих се как пътувахме от Ванаи, а Ситрин се правеше на момче.
— Ще облечеш рокля ли, сър?
— Мога да се маскирам като каруцар. Или като търговец. Не е задължително да разгласявам кой съм. Стигна ли в Карс, ще си кротувам, а когато Ситрин си свърши работата там, ще я придружа до дома.
— Защо?
— Няма смисъл да се крия на връщане.
— Не, имах предвид защо ще тръгваш след нея, сър? С какво ще помогне това?
— Не е ли очевидно? За да не пострада.
Ярдем въздъхна.
— Какво? — подкани го Маркъс. — Казвай. Знам, че ти се иска. Кажи ми, че не я заплашва нищо, че Корисен Моут и Барт могат да се грижат за нея не по-зле от мен. Тръгнала е право към война. Истинска война, а не дребните боричкания кой ще управлява Макиа, да речем. Ситрин не си дава сметка колко бързо може да се разпространи насилието. За разлика от теб. Ти знаеш, че съм прав.
— Ако смяташ, че три меча ще я защитят по-добре от два, защо не изпратиш някого другиго, сър? Енен например. Тя е ходила в Карс.
Ярдем го прикова с тъмните си очи. Маркъс така беше свикнал с ироничното му раболепие, че понякога забравяше колко лошо може да гледа тралгунът. В моменти като този обаче си спомняше, че по природа тралгуните са верни до смърт, но са също и свирепи ловци, които гонят до дупка. Прехвърли наум няколко аргумента, но под неумолимия поглед на Ярдем всички те му се сториха глупави, като да сечеш дърво с джобно ножче.
— Иска ти се Ситрин да е в опасност, сър, но тя не е.
Маркъс обузда нетърпението си.
— Какво искаш да кажеш?
Ярдем помръдна ухо, обиците му звъннаха, после сведе поглед към халбата си. Понечи да я вдигне за глътка, но Маркъс го изпревари — сложи ръка отгоре ѝ и я натисна на масата.
— Зададох ти въпрос.
Ярдем пусна халбата.
— След Елис, сър, ти търсеше отмъщение.
— Търсех справедливост.
— Щом казваш. — Ярдем вдигна рамене, явно решил да не влиза в излишни спорове. — Тогава аз бях с теб, подкрепих те. Е, не както сме сега, но бях с теб. Бях там. Ти не просто уби Пролезер. Ти планира убийството му, подготви всичко. Искаше да си сигурен, че той ще види смъртта си, ще разбере защо го убиваш, но ще е безсилен да те спре. Вярваше, че убиеш ли го, това ще облекчи нещата. Не че ще ги оправи, не си толкова глупав… Но вярваше, че… че справедливостта, разплатата ще ти донесе утеха. Но не стана така.
— Сигурен съм, че някъде в казаното от теб има валиден аргумент — изсъска Маркъс. — Защото знам, че не би извадил Алис и Мериам от гробовете им само за да спечелиш евтини точки.
— Така е, сър — отвърна Ярдем. В гласа му нямаше и следа от извинение. — Казвам, че ти уби Пролезер не само защото той трябваше да умре. А защото търсеше изкупление.