— Ако пак ще ми плещиш религиозните си…
— И със Ситрин се хвана по същата причина — прекъсна го решително Ярдем. — Видя в нея малко и безпомощно момиче в един жесток свят. Е, помогнахме ѝ. Понеже не намери покой в омразата, ти реши, някъде дълбоко в душата си, че любовта може да ти помогне. Спасихме Ситрин бел Саркор, но ти още не си постигнал жадуваното изкупление. Затова се опитваш да убедиш себе си и всички останали, че тя все още се нуждае от спасяване, макар да не е така. Тя си е съвсем добре, сър.
— Аз дори не исках да работя за нея — каза Маркъс. — Исках да си тръгна. Ти ме убеди да приема договора. Ти беше.
— Да. Но по онова време Ситрин се нуждаеше от нас.
— А сега не се нуждае?
— Да, сър. Не се нуждае — каза Ярдем с тих и мек глас. По-добре да се беше разкрещял, помисли си Маркъс. — Имаме спокойна работа и нелошо заплащане. Имаме покрив над главата и храна на масата. Ако не се лъжа, точно това сме търсили винаги.
— Изхвърляме хора на улицата, за да им вземем къщите. Как ти се струва това като начин на живот?
— Преди ни плащаха, за да ги убиваме, сър — каза Ярдем. — Сегашното едва ли е по-лошо.
Маркъс стана. Барабаните в двора стигнаха кулминацията си и млъкнаха отведнъж. В настъпилата тишина гласът на Маркъс прозвуча неочаквано силно.
— Сам си плати бирата.
— Да, сър.
Другите клиенти на кръчмата се отдръпнаха да му направят път, всички предпазливо извърнали погледи. Ако някой го беше заговорил, щеше да се стигне до бой, но никой не посмя.
Маркъс излезе на улицата. Привечерното слънце багреше високите облаци в червено и златно — кръв и монети. Небето зад тях изглеждаше още по-синьо заради контраста. Маркъс пое обратно на север към Големия пазар и кафенето, казармите и банковия клон. Кукловоди висяха по ъглите, приканваха минувачите да поспрат, да погледат и да се разделят с няколко дребни монети. Когато усети, че гневът му се е охладил от бяло до болезнено червено, Маркъс спря пред един, който разиграваше старата история за ясуруто Грошо Грошарски. Марионетката беше изработена добре, дори ѝ бяха нарисувани люспи, а кукловодът я управляваше умело, сякаш парчето издялано дърво наистина имаше собствени чувства. Не че Грошо притежаваше голям емоционален диапазон — стигаха му изненада, гняв и разкаяние. Когато героят хвърли жена си и бебето си в един кладенец, Маркъс метна една медна монета в торбата на кукловода и си продължи по пътя.
Всичко се свеждаше до това. Кръв, смърт и безсмислено насилие, което не постига нищо. В скечовете за Грошо Грошарски съпругата и детето се връщаха като отмъстителни духове, но и тук възмездието се свеждаше само до терзанията и смъртта на прегрешилия ясуру. Помирение нямаше. Нямаше начин да върнеш времето и да възстановиш онова, което си изгубил. Такава история му се гледаше на Маркъс, история за помирение. Само дето, дори да я видеше разиграна от кукли на някой ъгъл, нямаше да ѝ повярва.
От яд, ако не от друго, преповтори наум плана си. С добър кон и достатъчно пари щеше да стигне до Карс. Там щеше да си намери евтина квартира в квартала на първокръвните и да кротува, без да привлича излишно внимание. Вероятно. Лесно щеше да намери Медеанската банка, да се мотае около нея, докато види Ситрин, а после…
Спря при входа на една тясна пресечка и се изплю в сенките. Тази сутрин всичко му се бе струвало толкова лесно.
Едноетажната сграда срещу гимнастическия салон не беше строена за казарма, но сега беше казарма. Все още носеше белези от предишните си животи — камъни с различен цвят, запълнили отворите, останали след свалянето на някакъв прикрепен към стената голям механизъм. Таванската греда в единия край беше почерняла от стар пожар. Издялани в камъка резки, бележещи ръста, година след година, на някакво отдавна забравено дете. Може сградата да е била училище, помисли си Маркъс, или от онези пренаселени къщи, където десетина семейства живееха заедно. През зимата се отопляваха с тухларска пещ, толкова стара, че металните ѝ части бяха изтънели наполовина.
Мъжете и жените в сградата бяха неговият отряд. Частната охрана на Медеанската банка. Рядко се събираха всички, освен късно вечер, след работа или кръчмарски запой, когато се прибираха на групи или поединично, връзваха хамаци или разпъваха спални чували и лягаха да спят на топло и на завет. Сега в казармата беше само Хлебарката, тимзинското момче с кафяв хитин по кожата, чието истинско име не използваше никой. Пораснало беше, откакто Маркъс го нае преди година.