— Всичко наред ли е, капитане?
— Освен че светът тъне в развала и провал ли? — каза Маркъс и момчето се разсмя, сякаш се е пошегувал. Маркъс взе спалния си чувал и се качи на покрива. Гълъб се стресна от появата му и излетя панически. Маркъс разстла одеялото, легна по гръб и се загледа в облаците, които посивяваха, и небето, което потъмняваше. Гласове долитаха от улицата и казармата под него. А неговите мисли упорито се връщаха към Алис и Мериам. Семейството, което бе имал по времето, когато все още беше човек, който може да има семейство. Тъмната коса на Алис, прошарена тук-там. Продълговатото лице на Мериам, белязано с негодувание още от раждането си. Все още чуваше как малкото му момиченце се смее в люлката си, помнеше как притиска нежно устни към шията на жена си. Гениалният млад генерал, поборник и главнокомандващ на законния наследник Лиан Пролезер. По онова време вярваше, че има силата да промени света.
Бяха минали повече от десет години, откакто Алис и Мериам спряха да изпитват болките на живота. Имаше дни, когато не можеше да си спомни лицата им. Имаше други, когато ги усещаше до себе си в стаята, физически, осезаемо; невидими, тъжни и обвиняващи. Скръбта има тази сила да подвежда ума, Маркъс го знаеше, но това знание не му помагаше с нищо.
Капакът на покрива се отвори. И без да поглежда, Маркъс знаеше, че е Ярдем. Високият тралгун седна до него.
— Пик питаше за тебе, сър. Защо онези неща, дето ги купи от длъжника, са откарани в склада на банката.
— Защото аз съм началник на банковата охрана, затова.
— Ако ти ѝ го кажеш, може и да го сметне за по-основателно.
— Освен ако няма желание лично да отиде в склада и да изхвърли нещата на улицата, причината е без особено значение.
Ярдем се изкиска.
— Какво? — попита Маркъс.
— Аз ѝ изтъкнах същия аргумент. Тя обаче не прояви интерес към предложението.
— Тя, приятелю — каза Маркъс, — е една особено неприятна жена.
— Вярно.
— Но съвсем не е най-неприятният работодател, с когото съм си имал вземане-даване.
— Работодателите рядко са приятни, сър.
— И това е вярно.
Гълъбът отпреди малко, или друг като него, кацна на ръба на покрива и взе да ги оглежда подозрително, първо с едното си влажно черно око, после с другото.
— Е, Ярдем. Денят, когато ще ме хвърлиш в канавката и ще поемеш отряда?
— Сър?
— Няма да е днес.
— Това е полезна информация, сър.
— Как мислиш, дали от Мериам щеше да излезе добра банкерка?
— Трудно е да се каже, сър. При желание от нейна страна сигурно би се справила чудесно.
— Мисля да поспя. А с Пик ще се оправям утре сутрин.
— Да, сър. И… — Ярдем се изкашля. Звук гърлен и басов като далечна гръмотевица. — Ако съм прекалил…
— Това ти е работата, да прекаляваш. Когато е необходимо, е задължително да прекаляваш. Всички други ми имат страха и мълчат — каза Маркъс. — Е, освен Кит.
— Ще го запомня, сър.
Ярдем стана и си тръгна. Луната се скри зад тъмни облаци. Звездите изгряха, първо една, после шепа, после толкова много и толкова ярки, че не оставяха нищо на въображението. Маркъс ги гледа, докато мислите му не започнаха да гаснат по своя воля, затвори очи и придърпа одеялото да се завие. Ухание на печено свинско подразни обонянието му и изчезна, донесено и отвяно от капризния бриз.
Когато кошмарът очаквано дойде, не се различаваше съществено от предишните. Пламъците, писъците, тежестта на дребното мъртво телце в ръцете му. Само че този път в пожара имаше трима. Събуди се, преди да е разбрал дали третият е той, или Ситрин.
Ситрин
В навечерието на първото си морско плаване Ситрин се бе подготвила психически за разнообразните неволи, свързани с пребиваването на корабна палуба — гаденето, теснотията и най-вече угнетяващата мисъл, че животът ти зависи от случайни фактори, върху които нямаш контрол. Страховете ѝ се оправдаха, но в по-приемлива степен от очакваното. Най-изненадващо беше спокойствието, с което умът и тялото ѝ реагираха на принудителното бездействие. Денем, а и нощем, Ситрин излизаше на палубата и зяпаше вълните или далечната тъмна линия на брега. Нищо не можеше да направи, следователно нямаше нужда да прави нищо. Нямаше значение дали си мечтае корабът да стигне по-бързо до Карс, или я измъчва носталгия по малката ѝ квартира над банката, и понеже нямаше значение, скоро тя се научи да живее в настоящия момент. И беше сред първите, които видяха удавените.
Отначало видя само по-светло петно в морското синьо. Сетне реши, че във водата има нещо — дънер с обелена кора или голяма бяла риба. После дънерът се превърна в тялото на първокръвен, гол, втренчен невиждащо в небето. Един от моряците извика развеселено, Ситрин чу тропот зад гърба си и половината екипаж се струпа на парапета. Удавеният не беше сам. Ситрин видя жена да се носи по водата до него, после още една малко по-назад. А сетне — десетки, стотици. Само за миг морето побеля от тях. Крайниците им се движеха толкова бавно, сякаш ги носеше морето, а не свободната воля. А после един се издигна от дълбините точно под нея — младеж, още дете почти, с тънката снага и дългите крайници на подрастващ или синай. Тъмните му очи уловиха погледа ѝ и той бавно ѝ се усмихна.