Свещеникът вдигна рога пред устата си и заговори с висок глас да надвика рева на водата:
— Вече сте загубили! Никоя сила не може да устои срещу антийската армия! Тук нямате власт! Вече сте загубили! Онова, за което се сражавате, вече го няма. Надеждите ви са мъртви. Не можете да спечелите.
Досън хвърли поглед към момчето на Баниен. То гледаше свещеника в екстаз и дори се бе усмихнало щастливо. Досън усети смях да къкри в собственото му гърло и се ужаси.
— С това? — попита той. — С това ли ще превземем отсрещния бряг? Ще им досаждаме, докато избягат в ужас?
— Знам — каза гарнизонният командир. — И аз реагирах така отначало. Но те го правят всеки ден и всяка вечер. И колкото повече го правят, толкова повече изглежда сякаш… сякаш може и да е вярно.
Досън изпсува като каруцар.
— Махнете онзи идиот от моста, преди някой да го е застрелял, и го доведете при мен. Достатъчно време изгубихме с глупости.
— Да, милорд — каза смутено младежът.
Досън мина през вътрешния двор и се качи по каменното стълбище. Частните стаи на командира бяха тесни и слабо осветени. Човек трябваше да избира между въздух и светлина, но Досън твърдо беше решил да разгледа добре лицето на мъжа, когото му водеха. А докато го доведат, седеше в сумрака и кипеше вътрешно.
Еретиците на Палиако дойдоха накуп, и тримата. Поклониха се на прага и седнаха на възглавничките в краката на Досън. Вдигнаха към него глави с изражение на дълбоко спокойствие, тъмните им очи отразяваха светлината на свещите. Гарнизонният командир застана прав зад Досън.
— Искам да чуя останалата част от плана ви — каза Досън. — След като приключите жалкото си театрално представление. Какво следва?
Свещениците се спогледаха. Изглеждаха притеснени, което бе добре според Досън. Взети заедно явно бяха достатъчно умни да съобразят кога някой им се подиграва. Досън се наведе напред на походното столче и дървото и кожата изскърцаха под тежестта му.
— Когато разберат, ще им вземете тяхното — каза средният. Лицето му беше по-кръгло от на другите двама, с тънък нос и тънки устни. Акцентът му напомни на Досън за древните поеми, които беше чел като малък. Мелодиката на думите звучеше като изкопана от руини. Или от надгробна могила. — От друго нужда няма.
Досън прокара език по вътрешната страна на зъбите си и кимна. Беше усвоил този жест като момче, имитирайки баща си в мигове на гняв.
— Друг път — каза той. — Хич не ми пука, дори да говорите, докато езиците ви изсъхнат. Нямаме нито хората, нито позицията да превземем този мост, а не ще допусна и един антиец да загине заради вашата глупост.
— Богинята е с вас. Няма да се провалите — каза свещеникът с кръглото лице.
— Достатъчно! Гарнизонен командир Баниен, аз поемам пълната отговорност за прекратяването на тази операция и още тази вечер ще пратя писмен доклад до Камнипол с преценката си и коригираните планове. Подготви куриер, докато…
— Чуйте гласа ми — каза свещеникът. — Няма да се провалите. Ние сме слуги на истината и на богинята. Онова, което ви казваме, е вярно. Техните мъже не могат да устоят на вашите. Те ще се прекършат.
Досън го изгледа ядно. Горещината в стаята и димът от свещите му се отразяваха зле.
— И какво ви навежда на тази мисъл? Да не би да са изгубили част от хората си?
— Няма значение колко са.
— Да не ги е покосила болест? Зараза някаква?
— Няма значение дали са болни, или здрави. Вие сте мъжете на Антеа, силни по сърце и благословени от богинята. Те са слаби и ги е страх.
— Както ще да е — каза Досън, — това не променя факта, че имат силна позиция, укрепена, а нашият единствен достъп за атака е открит и крайно рискован. Достатъчно ми е да погледна карта и да знам числеността на силите, за да ви кажа без капка съмнение, че и техният, и нашият форт не могат да бъдат превзети.
— Чуйте моя…
— Хич не ща да ти слушам гласа — прекъсна го Досън. — Изобщо не ме интересува колко пъти ще ми повтаряш, че прасето е коте. Това няма да го направи по-вярно.
— Напротив, милорд. Прави го.
Досън се изсмя. Пламъците на свещите се разтанцуваха.
— Какво са думите, ако не онова, което влагаме в тях, милорд? — продължи свещеникът. — Това е куче и онова е куче, макар никак да не си приличат. Едното е голямо като магаре, другото се събира в женски скут. Но и двете наричаме еднакво, кучета.