Елисия цъкна съчувствено с език, после вдигна рамене.
— Е, по-добре по-късно, отколкото по-рано.
Сабиха се засмя и кимна, сякаш не беше схванала завоалираната обида. Дори в погледа ѝ почти не пролича. Съпругата на Джори беше наистина впечатляваща, помисли си Клара, по свой собствен начин.
— О! — каза Клара. — Забравила съм си лулата. Честно, напоследък много започнах да забравям. И с мама стана така. Последните години от живота си се мотаеше из къщата, забравила за какво е тръгнала. И това я забавляваше, между другото, дори когато съвсем оглупя. Лулата беше ли при мен, когато бяхме в дневната, Сабиха?
— Май не. Може да е в кабинета ви. Искате ли да ида да я потърся?
— О, благодаря ти! Иначе току-виж слугите решили, че оглупявам. Веднага ще се възползват.
Сабиха стана и им кимна, сякаш никоя от трите не знаеше, че Клара я отпраща, за да остане насаме с дъщеря си. Веднага щом момичето влезе в къщата, Клара смъкна любезната си маска.
— Тя не ми е сестра — каза Елисия още преди Клара да си е отворила устата. — Не мога да повярвам, че си позволила на Джори да се ожени за нея. Сериозно, майко, къде ти е бил умът?
— Където и да ми е бил умът, сега тя е Калиам. Никой не печели нищо, когато я дразниш за старите ѝ грешки. А и можеше поне да се престориш, че наистина си била болна.
— Седмици наред се мъчех да защитя теб и татко пред съпруга си и неговото семейство. Знаеш ли как ни наричат? Приютът на Калиам за пропаднали момичета. Как, мислиш, се чувствам аз?
— Засрамена от съпруга си, несъмнено.
Елисия стисна зъби. Чу се силен писък, после и строгият глас на гувернантката. Лек ветрец разлюля розите. Имаха много пъпки, част вече бяха разцъфтели, бели и оранжеви. Клара винаги бе предпочитала трендафилите с простичките им цветове, а не големите кичести чаени рози, които се харесваха на всички останали. Вдиша дълбоко да овладее гнева си, после отново се обърна към Елисия.
— Семейството е най-важно, скъпа. Винаги ще има други, външни хора, които ще се опитват да ни скарат. Не ги виня. Кучетата лаят, хората клюкарстват. Но вътре, в семейството, не правим така.
— Тя е…
— Тя ще е майка на внуците ми, точно като теб, скъпа. Имала е лош късмет в миналото си, неприятности, които ти и твоят съпруг сервирате на моята маса. Не тя. Вие. От нея не съм чула и една лоша дума за теб или съпруга ти.
Елисия стисна уста и на страните ѝ избиха червени петна. Клара вдигна вежди и се приведе напред в покана за коментар или възражение. Беше прилагала този номер на дъщеря си още когато Елисия ходеше права под масата, и знаеше, че действа неизменно. Щеше да подейства и сега.
— Извини ме за минутка — каза Елисия. — Корл май ме вика.
— Щом казваш, скъпа. Аз ще те чакам тук.
Клара взе чашата си. Чаят беше изстинал, но тя въпреки това го изпи. Децата бяха трудни, защото с времето се превръщаха в самостоятелни хора. Преди Елисия тичаше при нея за всяка драскотина и обида, но онова момиченце отдавна го нямаше, мястото му беше заела тази млада жена. Клара никога не би признала на глас, че промяната не ѝ допада докрай.
Дойде портиерът, забързан. Младеж, нов в домакинството. Казваше се Месин или Мертин, нещо такова. Трябваше да попита дискретно за името му, помисли си Клара. Ливреята му стоеше добре, гласът му беше приятен.
— Милейди, един господин е дошъл да ви види. Сър Къртин Исандриан.
— Сериозно? — Клара вдигна вежди. — Много смело от негова страна.
— Да го отпратя ли, милейди?
Клара се поколеба, после каза:
— Покани го в библиотеката на съпруга ми. Ще говоря с него там. Бог знае какво ще си помисли, ако го доведеш тук, сред толкова жени.
— Да, милейди — каза момчето. Менан, така се казваше, да. Клара изчака още минутка, за да даде време на прислугата да заведе Исандриан в библиотеката, после стана, приглади роклята си и тръгна към къщата. Елисия нямаше да ѝ проговори, преди да се е успокоила, а Сабиха навярно се беше скрила някъде да си поплаче. Клара смяташе, че ако отдели половин час на Исандриан, ще даде достатъчно време на дъщерите си да се успокоят, но не толкова, че Елисия отново да захапе Сабиха.
С къса коса Къртин Исандриан изглеждаше по-стар. Или пък последните години му бяха взели тежък данък. Покрай устата и очите му имаше бръчки, които Клара не помнеше от последната им среща. Но по онова време светът беше различен.
— Лорд Исандриан — каза тя, щом влезе в стаята.
— Баронеса Остерлинг — отвърна той и се поклони официално.
— Дано не сте дошли да се видите със съпруга ми — каза Клара. — Той е на война, предвожда армиите ни.
— Мисля, всички знаят за военните успехи на съпруга ви — отвърна Исандриан. — Не, дойдох да говоря с вас. С молба за ходатайство.