Влязоха през бронзовите порти и видяха бледия мъж да седи на една пейка. Лауро му извика за поздрав. Парин Кларк им махна в отговор, поколеба се за миг, после им даде знак да отидат при него. Докато вървяха натам, Лауро се опита да хване Ситрин за ръка, а после дори преметна ръка през раменете ѝ.
— Братко — каза Парин Кларк. Технически беше вярно, защото Парин беше женен за сестрата на Лауро, но на Ситрин ѝ беше трудно да си представи двамата като част от едно семейство. — Как сте? Къде ходихте?
— Заведох Ситрин в Гробницата на драконите — каза Лауро. — Не я беше виждала.
— И хареса ли ви гробницата, магистра?
— Да, благодаря — отвърна Ситрин. Усети как до нея Лауро леко се напрегна, притеснен от официалния им тон. В очите на по-възрастния мъж пък се прокраднаха весели искрици. Щом Лауро искаше да си играе с нея на фамилиарност, тя пък щеше да го дава тежко-тежко с Парин и така да подложи крак на момчето. На препятствията по принцип не им се полагаше комфорт.
— Чудех се дали не мога да ти отнема магистрата за няколко минути. Изскочи нещо, което искам да обсъдя с нея. Банкови дела.
— Разбира се — отвърна с известен хлад младежът, свали ръката си от раменете ѝ и ѝ се поклони. — Благодаря ти за компанията. Беше ми много приятно.
— Не, аз ти благодаря, Лауро — каза Ситрин.
Седна на пейката до Парин Кларк и се загледа след сина на Коме Медеан, който пресичаше двора. Кларк се отмести мъничко настрани, за да не би случайно да се докосват, отбеляза Ситрин.
— Мога ли да ви попитам нещо? — попита той.
— Разбира се.
— Какво се надявате да спечелите тук?
Ситрин го погледна право в очите, но както винаги Парин беше олицетворение на любезната безизразност. Ситрин не познаваше друг, който по-добре от него да прикрива мислите и чувствата си. Познаваше хора, които се справяха почти толкова добре, но нито един, който да го превъзхожда.
— Мислех, че съм изяснила това в достатъчна степен — каза тя, изпробвайки закачливата арогантност, която ѝ беше свършила работа пред Коме Медеан.
— Не — отвърна Парин без следа от лековатост в тона. — Обяснили сте какво искате. Аз питам защо го искате. Какви са амбициите ви?
— Съжалявам — каза тя. — Не разбирам въпроса ви. Просто искам да управлявам сама своята банка.
— Да, но защо искате точно това?
— Защото е моя — отвърна Ситрин.
Парин вдиша продължително и се измести, така че да е наполовина с лице към нея. Дървото над тях хвърляше шарени сенки по лицето му и за миг той ѝ заприлича на горски дух, така както ги рисуваха в детските книжки.
— Искате да сте богата ли?
— Вероятно.
— Значи не това е отговорът. Власт ли искате, влияние?
— Искам властта, която ми се полага по право — отвърна Ситрин. — Искам онова, което съм си заработила.
— Дори ако сте го заработили чрез фалшификация и измама?
— Не съм причинила вреда никому — каза Ситрин и скръсти ръце на гърдите си. — Просто въртях бизнес и го правех добре. Изпълнявах сключените договори. А те бяха законни във всичко, освен във възрастта ми.
— Пречка, която скоро ще отпадне — каза Парин, колкото на нея, толкова и на себе си сякаш. Потропа с пръсти по коляното си и се намръщи. — Давате ли си сметка, че Коме ви натрапва сина си, за да провери дали не сте тръгнали на лов за съпруг?
— Можеше да ме попита направо. Не съм. Не си търся някой, който да управлява банката вместо мен. Ако беше така, щях да се оженя за Пик Устерзал и да приключа с въпроса.
Парин се разсмя.
— Интересна идея. Добре. Ще ми се да свършите нещо тази вечер — смени темата той. — Не е банкет, просто вечеря. Но човекът, който ще дойде, е важен.
— Добре — отвърна Ситрин. — Защо искате да присъствам?
Кон изцвили и колар извика на улицата. Лекият вятър размести сенките по лицето на бледия мъж. Ситрин чакаше.
— Помня, когато бях на вашите години — каза накрая той бавно, с внимание към всяка дума. — Помня и какво е да търсиш нещо, без да знаеш какво е то. Вие имате превъзходен усет за парите и тяхната сила, усет, какъвто се среща рядко, но ви липсва опит. Не го приемайте като критика, защото не е. Обикновено наблюдение, и вярно. Тази нощ ще се водят преговори. Бих искал да присъствате. Да видите как се играе тази игра.
Ситрин се замисли. Пулсът ѝ се беше ускорил, усещаше топлинка по страните си. Може би това щеше да се окаже лелеяната възможност, заради която беше била целия път дотук.
— Мога ли сега аз да ви питам нещо?