— Сега той е героят на Антеа, спасителят и пазителят на принца, любимец на двора — каза Ашфорт. — Ако това е подценяване, значи истината е от мащаба на древните епоси.
— Палиако е… странен — каза Досън.
— Вас уважава ли ви? Вслушва ли се в съветите ви?
Досън не знаеше какво да отговори. Преди време, когато момчето се върна от Ванаи, беше сигурен, че лесно може да го тласне в една или друга посока, че младият Палиако е като глина в ръцете му. Сега Гедер беше барон и протектор на принца. Чуваха се приказки, че влиянието му надвишавало влиянието на Досън, ако не официално, то на практика.
А и храмът. Момчето беше довело със себе си чуждоземски свещеници от пущинаците на Кешет, но не беше ясно дали те играят по свирката му, или той — по тяхната. Висшият свещеник Басрахип беше играл централна роля в кампанията срещу Фелдин Маас, бившия барон на Ибинлес, понастоящем разлагащ се труп на дъното на Прореза. Според информацията на Досън без съдействието на свещеника онази нощ е щяла да завърши с провал — Гедер нямало да се добере до изобличаващите писма, крал Симеон вероятно щеше да определи за настойник на принца Маас, каквото бе първоначалното му намерение, и светът щеше да е различен.
И все пак имаше един начин да отговори на въпроса, без да си криви душата.
— Дори да остане глух за моите съвети, Палиако ще се вслуша в сина ми. Двамата с Джори служиха заедно във Ванаи. Бяха приятели още преди това да се превърне в мода.
— Вярвам, че неговата подкрепа би подпомогнала значително усилията ни за овладяване на кризата. Трябва да се срещна лично с краля, само това искам. Да разбера какви гаранции би искал да получи и да уведомя за тях своите хора. Заговорите за кралеубийство не са по вкуса на крал Лечан. Ако е нужно наши велможи да бъдат изправени на съд, крал Лечан ще го направи. Не е необходимо да сблъскваме армиите си на бойното поле.
Досън изръмжа тихичко, нито в съгласие, нито като отрицание.
— Крал Лечан ще ви бъде дълбоко благодарен — продължи Ашфорт, — ако му съдействате да заглади недоразуменията си със своя многообичан братовчед.
Сега вече Досън се разсмя. Кратък, лаещ звук като на някое от кучетата му.
— Да ви приличам на търговец, лорд Ашфорт? Не служа на Симеон, за да трупам печалба от това. Вашият крал не може да ми предложи нищо, което да промени посоката на съвестта и здравия ми разум.
— В такъв случай се осланям на съвестта и здравия ви разум — каза Ашфорт, зарязвайки предложението за подкуп, сякаш никога не е било изричано. — Какво ви нашепват те, барон Остерлинг?
— Ако зависеше от мен, щях да поискам топките на всеки, който си е писал с Маас. Мариновани и в буркан — каза Досън. — Но не зависи от мен. Симеон седи на Разсечения трон и той решава. Да, ще говоря с него.
— А Палиако?
— Ще помоля Джори да говори с него. Предполагам, че двамата ще имате повод и възможност да се срещнете, когато започне дворцовият сезон. Дотогава остават само няколко седмици, а доколкото разбрах, вие така или иначе отивате в Камнипол.
— За откриването на сезона, да — каза Ашфорт. — Но преди това има доста да се свърши. С ваше позволение, милорд, утре сутрин ще трябва да напусна чудесното ви имение.
— Защо? За да развеете щедростта на Лечан и пред други антийски велможи?
Усмивката на посланика помръкна, но не изчезна.
— Щом казвате, лорд Калиам — отвърна Ашфорт.
Имението Остерлингов хребет беше домът на Досън и най-ранните му спомени от него бяха свързани със сняг и студ. Неясни детски спомени, които свързваха тиквеника и пияните череши на есенните празненства с Камнипол, а снега и леда — с Остерлингов хребет. Дори по-късно, като младеж, той продължаваше да мисли за сезоните като за места. Лятото обитаваше калдъръмените улици между високите крепостни стени на столицата. Ледът и снегът принадлежаха на тясната речна долина. Вярно, с годините тази самозаблуда стана някак по-поетична. Вече не беше толкова наивен да си мисли, че по мостовете над Прореза не пада сняг или че ловджийските кучета на баща му изпадат в летаргия през летните жеги. Но самата идея за пряка връзка между сезон и място притежаваше дълбокия резонанс на нещо правилно, на убеждение, възприето в детството и запазено до ден-днешен.
Имението открай време клечеше в полите на полегат хълм, неподвластно на промяната. Стените му се бяха издигали тук още преди Антеа да се въздигне като кралство. Драконовият нефрит, вечен и неподвластен на времето и стихиите, се вплиташе в каменната зидария. Твърдият гранит се беше изронил на места, другаде го бяха подменяли през годините, но нефритът щеше да държи вечно.