Ръката ми сочеше тихо пристанище. Притъмнялото градче се разстилаше пред мен като мозайка от къщи и улици. Мъглата се сбираше из низините и плътно покриваше залива. „Времето ще се променя“ — помислих си. Въздухът се раздвижи, охлади засъхващата пот по кожата ми и аз потръпнах. Въпреки нощния мрак и мъглата виждах всичко съвсем ясно. „Чрез Умението е“ — казах си и веднага ме обзеха колебания. Та нали не владеех Умението — във всеки случай не толкова добре, че да мога да го използвам.
Но сега виждах как два кораба изплават от мъглата и навлизат в спящото пристанище. Престанах да мисля какво мога и какво не. Стройни и изящни бяха тия кораби и макар да изглеждаха черни под лунното сияние, знаех, че корпусите им всъщност са алени. Алените пирати от Външните острови. Пронизвайки лекото вълнение като кинжали, корабите напълно излязоха от мъглата и се плъзнаха по защитените води на пристанището както тънкият касапски нож се забива в гърлото на прасе. Греблата се движеха в пълен синхрон, съвършено безшумно върху гнездата, уплътнени с парцали. Корабите дръзко отиваха право към кея, сякаш не носеха пирати, а почтени търговци. Един моряк пъргаво скочи от носа на първия върху кея, стиснал края на дебело въже. Гребците удържаха корпуса настрани, докато бе завързано и кърмовото въже. Всичко ставаше невъзмутимо, спокойно. След малко същото бе повторено и от другия екипаж. Страховитите алени кораби бяха влезли в градчето най-безцеремонно и използваха кея на своите жертви.
Не отекна вик на часовой. Не прозвуча рог на наблюдател, не пламна приготвеният сигнален огън. Огледах се за пазачи и след миг ги открих. Седяха на постовете си с клюмнали глави. Сивите им вълнени наметки се обагряха в пурпур под прерязаните гърла. Убийците бяха дошли безшумно по суша, за да ги обезвредят. Никой нямаше да предупреди спящия град.
А и пазачите не бяха чак толкова много. Това градче не представляваше нищо особено — най-обикновена точица на картата. Бе разчитало, че липсата на богата плячка ще го опази от нападения. Вярно, тук предяха хубава вълна и тъчаха добро сукно. Всяка година ловяха сьомга в устието на реката и я опушваха, а тукашните ябълки бяха дребни, но сладки и от тях ставаше чудесно вино. Из плитчините на запад имаше богато находище на стриди. Това бяха богатствата на Силтбей и въпреки цялата си скромност те правеха приятен живота на местните люде. Ала не ще и дума, че в този град нямаше какво да привлече враговете с огън и меч. Кой нормален грабител би си губил времето за бъчва ябълково вино или сандък пушена сьомга?
Но алените кораби не идваха да плячкосват богатства и стоки. Те не диреха нито породист добитък, нито жени за наложници или момчета за роби. Дългорунните овце щяха да бъдат осакатени или изклани, рибата стъпкана, складовете с вино и вълна — опожарени. Да, щяха да вземат заложници, но само за да ги претопят. Магията на претопяването щеше да лиши хората от човешки чувства и мисли, оставяйки само най-примитивни следи от разсъдък. Пиратите нямаше да задържат тези заложници, а щяха да ги изоставят тук, за да всяват ужас и безсилие сред всички, които са ги обичали. Лишени от всичко човешко, претопените щяха да върлуват из родните си земи като бесни псета. Това насъскване на собствените ни близки срещу нас бе най-жестокото оръжие на островитяните. Знаех всичко това още преди да е започнало нападението. Бях виждал последиците от други нашествия.
Гледах как смъртоносната вълна нахлува в градчето. Островитяните наскачаха по пристана и се втурнаха напред. Разделени на групи по двама-трима, те се разляха по уличките като коварна отрова в бокал с вино. Неколцина спряха да претърсят другите кораби край кея. Повечето бяха малки открити ладии, но освен тях имаше два по-големи рибарски кораба и един търговски. Екипажите им загинаха бързо. Трескавата им съпротива бе жалка и безполезна като суетня на подплашени квачки, сред които се вмъква пор. Те ме зовяха с кървави гласове. Гъстата мъгла жадно погълна писъците им и ги превърна в приглушено крещене на чайки. Сетне корабите лумнаха, без някой от нападателите да прояви интерес към товара им. Тия пирати не отнасяха плячка. Понякога взимаха шепа монети или смъкваха накит от тялото на озлочестена и убита жена, ала дори и това се случваше рядко.
Нищо не можех да сторя, освен да гледам. Закашлях се тежко, сетне събрах сили да кажа на шута:
— Ех, ако можех да ги разбера. Ако можех да знам какво искат. В набезите на тия алени кораби няма никакъв смисъл. Как да отблъснем враг, който не разкрива защо воюва? Но ако можех да ги разбера…