Бях чувал да го наричат танц. Бях чувал да го наричат битка. Някои мъже говореха за това с многозначителен смях, други с презрение. Бях чувал яките търговки на пазара да кудкудякат като кокошки, докато си разказваха преживяванията си. Бяха ме спирали сводници и дръзко ми бяха предлагали стоката си като амбулантни търговци, хвалещи прясната си риба. Самият аз смятам, че тези неща не подлежат на описание. Синият цвят може само да се преживее, като ухание на жасмин или звуци на флейта. Овалът на топлото голо рамо, невъобразимата женствена мекота на гърдите, възклицанието, което издава човек при внезапното падане на всички прегради, ароматът на шията й, вкусът на кожата й, всичко това са само части и колкото и да са прекрасни, не могат да въплътят цялото. Дори хиляди такива подробности не са в състояние да го опишат.
Дървата в огнището догоряха до тъмночервени въглени. Свещите отдавна бяха угаснали. Сякаш се намирахме на място, в което бяхме влезли като странници, и се бяхме озовали у дома. Мисля, че бях готов да се откажа от целия свят, само за да съм в това сънливо гнездо от смачкани чаршафи и пухени юргани и да вдишвам нейната топла неподвижност.
„Чудесно е, братко.“
Подскочих като закачена на кукичка риба и откъснах Моли от унеса й.
— Какво има?
— Схвана ми се прасецът — излъгах аз и тя се засмя. Толкова проста лъжа, но изведнъж се засрамих от нея, от всички лъжи, които бях изричал, от всички истини, които бях превърнал в лъжи, като ги бях оставил неизречени. Отворих уста, за да й разкрия всичко. Че съм кралски убиец, смъртоносното оръдие на краля. Че познанието, което тази нощ ми е дала, е споделено от брат ми, вълка. Че с такава готовност се е отдала на човек, който убива други хора и споделя живота си със звяр.
Невъобразимо. Ако й признаех всички тези неща, щях да я нараня и унижа. Завинаги щеше да се чувства омърсена от докосването ми. Казах си, че мога да понеса да ме презира, ала не и да презира себе си. Казах си, че съм стиснал зъби, защото така е по-благородно, че е по-добре да запазя тези тайни, отколкото да допусна истината да я погуби. Дали лъжех себе си?
Нима с всички ни не е така?
Лежах в обятията й и си обещавах, че ще се променя. Щях да престана да съм такъв и нямаше да се наложи да й го казвам. Утре, казах си аз, щях да съобщя на Сенч и Умен, че повече няма да убивам за тях. Утре щях да накарам Нощни очи да разбере защо трябва да прекъсна връзката си с него. Утре.
Ала днес, в този ден, който вече започваше да изгрява, трябваше да изляза заедно с вълка, да открия претопените и да ги убия. Защото исках да ида при Умен с този нов триумф, да използвам настроението му, за да изпълни молбата ми. Вечерта, когато свършех с убийствата, щях да го помоля да ми позволи да се оженя за Моли. Обещах си, че неговото разрешение ще положи началото на новия ми живот като мъж, който няма тайни от любимата си. Целунах я по челото и внимателно се измъкнах от прегръдките й.
— Трябва да те оставя — прошепнах, когато тя се размърда. — Но се надявам да не е за дълго. Днес ще ида при Умен и ще поискам разрешение да се оженя за теб.
Моли отвори очи и сякаш в почуда ме проследи с поглед, докато ставах от леглото. Хвърлих още дърва в огъня и като избягвах очите й, събрах пръснатите си по пода дрехи и се облякох. Тя не бе толкова срамежлива. Когато вдигнах глава, видях, че ме наблюдава усмихнато. Изчервих се.
— Вече се чувствам така, като че ли сме женени — промълви Моли. — Не виждам с какво изричането на някаква клетва може да ни обвърже повече.
— Аз също. — Седнах на леглото и хванах ръцете й. — Но ще ми достави огромно удоволствие да го покажа на всички. А за това, милейди, е нужна сватба. И публично изричане на онова, което сърцето ми вече ти е обещало. Но сега трябва да вървя.