— Не още. Постой още малко. Сигурна съм, че имаме време преди другите да започнат да се събуждат.
Наведох се и я целунах.
— Трябва да прибера едно въже, което виси от бойниците до прозореца на милейди. Иначе може да плъзнат клюки.
— Остани поне колкото да сменя превръзките на ръката и шията ти. Как пострада? Исках да те попитам, но…
Усмихнах й се.
— Зная. Имахме по-интересни неща за вършене. Не, скъпа. Обещавам ти, че сутринта сам ще се погрижа за раните в стаята си. — Фактът, че мога да я нарека „скъпа“, ме накара да се почувствам мъж, като никоя друга дума досега. Целунах я, като си обещавах, че ще си тръгна веднага след това, но докосването й до шията ми ме караше да се бавя. Въздъхнах. — Наистина трябва да вървя.
— Зная. Но не ми каза как си пострадал.
Гласът й показваше, че не смята раните ми за сериозни и просто се опитва да ме задържи при себе си още малко. Ала въпреки това се срамувах и се опитах да направя тази лъжа колкото може по-безобидна.
— Ухапа ме куче. Една току-що окучила се кучка в конюшнята. Вдигнах едно от кутретата и тя се нахвърли върху мен.
— Бедното момче. Добре. Сигурен ли си, че си почистил раните добре? Животинските ухапвания лесно се инфектират.
— Когато ги превързвам, пак ще ги почистя. Наистина трябва да тръгвам. — Завих я с пухения юрган, но не без съжаление, че оставям тази топлина. — Поспи малко до изгрев-слънце.
— Фицрицарин!
Спрях на вратата и се обърнах към нея.
— Да?
— Довечера ела. Каквото и да ти отговори кралят.
Отворих уста да възразя.
— Обещай ми! Иначе няма да издържа до утре. Обещай ми, че ще се върнеш при мен. Защото каквото и да ти каже кралят, знай, че вече съм твоя жена. И ще остана твоя жена завинаги. Завинаги.
Сърцето ми спря за миг от този дар и не успях да направя друго, освен тъпо да кимна. Изражението ми трябва да е било достатъчно, защото усмивката, която тя ми прати, бе ярка и златиста като лятно слънце. Вдигнах резето и отключих вратата. Леко я открехнах и надзърнах в сумрачния коридор.
— Непременно заключи след мен — прошепнах аз и се измъкнах навън.
(обратно)13 Лов
Също като всяка друга дисциплина, Умението може да се преподава по няколко начина. Гален, учителят от времето на крал Умен, използваше метода на лишенията и трудностите, за да събаря вътрешните стени на учениците си. Останал единствено с инстинкта си за самосъхранение, ученикът се поддаваше на мисловното влияние на Гален и принудителното налагане на методите му. Макар че учениците, които оцеляваха и влизаха в неговата котерия, можеха да използват Умението, нито един от тях нямаше особено големи способности. Според някои Гален се гордеел с това, че е способен да развие и скромните им заложби. Възможно е. А може и да е търсел ученици с голям потенциал и да ги е превръщал в послушни инструменти.
Галеновите методи могат да се сравнят с тези на Молба, неговата предшественичка. Тя била първата учителка на тогава младите принцове Искрен и Рицарин. Разказите на Искрен за обучението му показват, че нейната нежност и доброта карали учениците й сами да спускат вътрешните си прегради. И двамата принцове станали способни и силни умели. За нещастие тя починала преди да завърши обучението им и Гален да стане пълноправен учител. Човек може само да се пита какви знания за Умението е отнесла в гроба със себе си и какви възможности на тази кралска магия може никога да не бъдат преоткрити.
Отидох в стаята си. Огънят беше угаснал, ала студът, който изпитвах, бе различен от онзи в неотоплена стая. Тя бе празна обвивка от живот, който скоро щях да оставя зад себе си. Струваше ми се по-пуста от всякога. Съблякох се гол до пояс и разтреперан се измих с ледена вода. После със закъснение смених превръзките на ръката и шията си. Заслугата за бързото им заздравяване очевидно не беше моя.
Облякох си топли дрехи, подплатена риза и дебел кожен елек. Обух тежък кожен панталон и здраво стегнах крачолите с кожени ремъци. Взех меча си и допълнително се въоръжих с къс кинжал. От работния си комплект избрах гърненце смляно на прах смъртно калпаче. Въпреки всичко това, когато излязох от стаята си, се чувствах незащитен и глупав.
Отидох право в кулата на Искрен. Знаех, че ме очаква, за да работим заедно върху Умението. Някак си трябваше да го убедя, че се налага веднага да тръгна срещу претопените. Бързо изкачих стълбището. Искаше ми се денят вече да е свършил. Целият ми живот бе съсредоточен в момента, в който щях да почукам на вратата на крал Умен, за да го помоля за разрешение да се оженя за Моли. Самата мисъл за нея ме изпълни с толкова странно съчетание от непознати чувства, че забавих крачка.