Овладях гнева си, преглътнах го и попитах студено:
— Какво знаете?
— Колкото може по-малко, уверявам те. Свикнал съм да пазя собствените си мисли, както и да се пазя от мислите на другите. Особено на човек с толкова силно, макар и непостоянно Умение като теб. Не съм искал да шпионирам твоята… среща.
Той замълча. Знаех, че не мога да се доверя на гласа си. Не бях изложил само личния си живот. Бях изложил и Моли! Нямах представа как мога да й го обясня. И в същото време не можех да понеса мисълта за още едно мълчание, скриващо неизречена лъжа помежду ни. Както винаги, Искрен имаше право. Аз бях проявил безразсъдство.
— Честно казано, завиждам ти, момко — тихо каза престолонаследникът. — Ако зависеше от мен, още днес щеше да се ожениш. Ако довечера Умен не ти даде разрешение, запази тези думи в сърцето си и ги предай на госпожата с червените фусти: щом стана крал, ти ще си свободен да се ожениш, когато пожелаеш. Няма да ти направя същото, каквото направиха с мен.
Струва ми се, че тогава проумях какво са му отнели. Едно е да съчувстваш на мъж, чиято съпруга е избрана от друг. Съвсем друго е да идваш от леглото на любимата си и неочаквано да осъзнаеш, че човек, когото обичаш, никога няма да познае щастие, каквото бях преживял с Моли. За него сигурно беше било мъчително да зърне онова, което двамата с нея бяхме споделили и от което той завинаги щеше да е лишен.
— Благодаря, Искрен — казах му аз.
Престолонаследникът за миг срещна погледа ми и печално ми се усмихна.
— Хм… — Той се поколеба. — Това не е обещание, така че не го приемай като такова. Може би ще успея да направя нещо и по другия въпрос. Възможно е да нямаш време да изпълняваш… дипломатически функции, ако бъдеш натоварен с други задължения. Задължения, които са по-ценни за нас.
— Какви например? — предпазливо попитах аз.
— Моите кораби растат, ден след ден придобиват форма под ръцете на майсторите. И пак съм лишен от онова, което най-силно желая. Няма да ми позволят да плавам на тях. Изисква го благоразумието. Тук мога да бдя над тях и да ги командвам. Тук животът ми не е изложен на опасност от пиратите. Тук мога да координирам действията едновременно на няколко кораба и да пращам помощ там, където е най-необходима. — Той се прокашля. — От друга страна, няма да усещам вятъра, нито да чувам плющенето на платната и никога няма да ми позволят да се сражавам с пиратите, както копнея, с меч в ръка, да ги посичам бързо и чисто, да взимам кръв за кръвта, която са пролели. — На лицето му се изписа ледена ярост. След кратка пауза той продължи по-спокойно: — Така. За да използваме най-пълноценно корабите, на борда на всеки от тях трябва да има някой, който поне да е в състояние да приема моята информация. В идеалния случай той също ще може да ми предава подробни съобщения какво става на кораба. Днес ти сам се убеди колко много са моите ограничения. Мога да чета мислите на някои хора, да, но не съм в състояние да ги манипулирам. Понякога откривам някой по-податлив на Умението и му влияя. Но това не може да се сравнява с бързия отговор на директен въпрос… Някога мислил ли си да плаваш, Фицрицарин?
Малко е да се каже, че бях смаян.
— Аз… току-що ми напомнихте, че моето Умение е непостоянно, милорд. А вчера ми посочихте, че въпреки уроците при Ход не съм особено блестящ воин…
— А сега ти напомням, че е средата на зимата. Пролетта наближава. Излагам ти просто една възможност, нищо повече. Аз почти няма да мога да ти помогна да усвоиш каквото ти е нужно. Всичко зависи от теб, Фицрицарин. До пролетта ще успееш ли да се научиш да контролираш и Умението си, и меча?
— Както казахте, милорд, не мога да обещая, но ще направя всичко възможно.
— Чудесно. — Искрен ме изгледа. — Днес ли ще започнеш?
— Днес ли? Днес отивам на лов. Не смея да пренебрегна това си задължение.
— Не е задължително двете да се изключват. Вземи ме с теб.
За миг го зяпнах, после кимнах. Помислих си, че ще отиде да си облече зимни дрехи и да вземе меч. Вместо това той се пресегна и ме хвана за ръката.
Когато присъствието му започна да се влива в мен, инстинктивно оказах съпротива. Не беше като предишните пъти, когато бе подреждал мислите ми така, както човек подрежда документи на бюрото си. Сега Искрен изцяло изпълни ума ми. Единствено Гален беше прониквал така в мен. Опитах се да се отскубна от пръстите му, ала те бяха здраво вкопчени в китката ми. Всичко замръзна. „Ще ми се довериш ли?“ Изпотих се и се разтреперих като кон, който е видял змия в яслата си.
„Не зная.“
„Помисли си“ — помоли ме той и мъничко се оттегли.
Все още го усещах, но знаех, че стои настрани от мислите ми. Умът ми отчаяно се напрегна. Имаше да смели прекалено много неща. Трябваше да го направя, ако исках да се освободя от живота на убиец. Имах възможност да оставя всичките си тайни в миналото, вместо да продължавам да ги крия от Моли. Трябваше да се възползвам от тази възможност. Ала как да го направя и да запазя в тайна от него Нощни очи и всичко, което споделях с него? Пресегнах се към вълка. „Връзката ни е тайна. И трябва да остане такава. Затова днес се налага да ловувам сам. Разбираш ли?“