Шутът прехапа бледите си устни и се замисли.
— Те споделят безумието на онзи, който ги праща. Можеш да ги разбереш само ако и ти изпаднеш в същата лудост. Лично аз не желая да ги разбирам. Това не би ни помогнало.
— Прав си — съгласих се аз.
Не исках да гледам градчето. Твърде често бях виждал този кошмар. Ала само човек с каменно сърце би се извърнал от такава гледка като от зле разигран куклен театър. Ако не друго, длъжен бях поне да гледам как моите хора умират. Само това можех да сторя за тях. Бях болен, недъгав старец. Нямаше какво да очакват от мен. И продължих да гледам.
Видях как мирният сън на градчето изведнъж се прекъсва от груба ръка върху гърлото или гърдите, нож над люлката, писък на стреснато бебе. Навсякъде запримигваха светлинки; едни бяха свещи, запалени след крясъка на съседа, другаде лумваха факли или опожарени къщи. Макар че алените кораби тероризираха Шестте херцогства вече повече от година, за тия хора ужасът се превръщаше в истина едва тази вечер. Те бяха вярвали, че са подготвени. Бяха чували страховити разкази и смятаха, че не ще позволят същото да се случи и с тях. Ала ето — къщите пламваха и писъците политаха към нощното небе, сякаш понесени от гъстия пушек.
— Говори, шуте — дрезгаво заповядах аз. — Разкажи ми спомените от бъдното. Какво се разказва за Силтбей? Нощен набег в Силтбей през зимата.
Той въздъхна измъчено и се поколеба, преди да отвърне:
— Не е лесно, нито пък ясно. Всичко трепти, всичко се променя все още. Твърде много сили са в действие. Бъдещето там се разпростира във всички посоки.
— Казвай каквото можеш да видиш — наредих аз.
— Съчинили са песен за този град — глухо проговори шутът. Продължаваше да стиска рамото ми; усещах студения допир на пръстите му през тънката нощна риза. Помежду ни пробяга тръпка и аз почувствах с какви усилия се удържа на крака. — Когато я пеят из кръчмите и удрят в такт с халби по масите, нещата не изглеждат чак толкова страшни. Просто виждаш как храбро са се борили клетите хора, как предпочели да паднат в бой, вместо да се предадат. Никой, нито един от тях не бил заловен жив, за да го претопят. Нито един. — Шутът помълча. В Пресилената бодрост на гласа му зазвуча истерична нотка. — Естествено, когато пиеш и пееш, не виждаш кръвта. Не усещаш вонята на изгоряла плът. Не чуваш писъците. Но това е разбираемо. Опитвал ли си някога да намериш рима за „посечено дете“? Веднъж някой се опита да го римува с „наречени са те“, но хората не харесаха песента.
В брътвежа на шута няма и капка веселие. Горчивите му шеги не могат да опазят от ужаса нито мен, нито него. И той отново замлъква — моят пленник, обречен да споделя с мен мъчителното си познание.
Аз гледам безмълвно. Никоя песен не ще разкаже как бащата тъпче отровен хап в гърлото на детето си, за да го спаси от нашествениците. Никой не е в състояние да изпее как децата крещят от спазмите на бързата, жестока отрова, или как жените умират, докато ги изнасилват. Никаква рима, никаква музика не би издържала страшната тежест на разказа за стрелци, бързащи да изпънат лъковете срещу пленени роднини, преди враговете да ги отмъкнат. Надникнах в една горяща къща. През пламъците видях как десетгодишно момче изпъва шия и застава под ножа на майка си. Държеше в ръце телцето на малката си сестричка, удушена току-що, защото алените кораби бяха дошли, а нито един любящ брат не би оставил сестра си на нападателите или на стръвните пламъци. Видях очите на майката, когато вдигна децата си и се хвърли в огъня заедно с тях. Такива неща е най-добре да се забравят. Ала за мен нямаше подобна милост. Длъжен бях да знам тия неща и да ги помня.
Не всички загинаха. Някои избягаха из околните гори и полета. Видях как един млад мъж скочи заедно с четири деца в ледената вода под кея и останаха там, вкопчени в дървените подпори, докато нашествениците си тръгнаха. Други се опитаха да избягат и паднаха пронизани от стрели. Видях от една къща да излиза млада жена по нощница. Пламъците вече ближеха стените. Жената носеше в прегръдките си дете, друго се държеше за полата й. Въпреки мрака светлината на пожарищата хвърляше в косите й червеникави отблясъци. Тя се оглеждаше плахо, ала в едната си ръка стискаше нож, готов за удар. Сетне зърнах за миг нейния горд профил на фона на пламъците.
— Моли! — ахнах и протегнах костеливи пръсти към нея.
Тя вдигна някакъв дъсчен капак и избута децата в картофохранилището зад горящия дом. После скочи след тях и безшумно затвори капака. Бяха ли се спасили?
Не. Иззад ъгъла се зададоха два силуета. Единият носеше бойна секира. Вървяха бавно, залитаха и се смееха с пълен глас. Очите и зъбите се белееха на осаждените им лица. Вторият силует се оказа жена. Бе много красива, крачеше и се смееше. Безстрашна. Косата й бе сплетена зад тила със сребърна нишка. По среброто танцуваха огнени блясъци. Нападателите пристъпиха до капака и мъжът мощно замахна със секирата. Чух писъка на ужасено дете.