Сенч кимна и каза навъсено:
— Сигурно е от пепелта на димчето. Много безразсъдно разтреби стаята на крал Умен. Често изгорените останки от билките усилват силата им. Ръцете ти целите бяха в пепел, после седна да ядеш сладки. Нищо не можех да направя. Реших, че ще се разминеш с един сън. Как така ти хрумна да слезеш долу?
— Не зная. — После попитах свадливо: — Защо винаги знаеш толкова много?
— Имам си начини да откривам разни неща. — Той се ухили. — Какво си спомняш от Зимното празненство?
Потръпнах.
— Достатъчно, за да зная, че утре ще е тежък ден. — Слугинчето изневиделица изскочи в паметта ми. Облегнато на рамото ми, с ръка на бедрото ми. Моли. Тази нощ трябваше да ида при Моли и някак си да й обясня всичко. Ако дойдеше в стаята ми и не бях там, за да отговоря на почукването й… понечих да се изправя, но отново ме побиха тръпки. Чувствах се така, като че ли ми отлепваха кожата.
— Хапни нещо. Не беше най-подходящо да си избълваш червата, но съм сигурен, че лейди Търпение е имала добри намерения. И при други обстоятелства това щеше да ти спаси живота. Не, идиот такъв, първо си измий ръцете. Не чу ли какво ти казах?
Чак тогава забелязах легена до храната. Старателно си измих ръцете, за да сваля всичко полепнало по тях, после лицето. Изведнъж се почувствах много по-бодър.
— Беше като дълъг сън, целият ден… същото ли изпитва Умен?
— Нямам представа. Възможно е не всички горящи билки долу да са такива, каквито си мисля. Това е едно от нещата, които исках да обсъдим с теб. Как е Умен? Внезапно ли го повали тази болест? Откога Уолас се нарича „лечител“?
— Не зная. — Засрамено сведох глава. Насилих се да му докладвам колко бездеен съм бил в негово отсъствие. И колко глупав. Когато свърших, той не възрази.
— Е — тежко каза Сенч. — Не можем да върнем миналото, можем само да го поправим. Тук стават прекалено много неща, за да ги решим на един път. — Той замислено ме погледна. — Много от онова, което ми разправи, изобщо не ме изненадва. Претопените продължават да се придвижват към Бъкип, болестта на краля се проточва. Но здравето на крал Умен се е влошило много по-бързо, отколкото мога да си обясня, и мръсотията в покоите му ми се струва абсурдна. Освен ако… — Сенч не довърши мисълта си. — Може би смятат, че лейди Дайми е била единствената му закрила. Може би са убедени, че вече не ни интересува. Може би го виждат като самотен старец, пречка, която трябва да бъде отстранена. Твоето безразсъдство ги е убедило. — Той въздъхна. — Мислех, че ще мога да използвам Уолас като оръдие, да го водя с помощта на съветите на други. Уолас не познава добре билките, той е дилетант. Но може би сега друг използва оръдието, което аз толкова нехайно зарязах тук. Трябва да проверим. Има начини да му попречим.
Прехапах си езика, преди да успея да изрека името на Славен.
— Как? — попитах вместо това.
Сенч се усмихна.
— Как те обезвредиха като убиец в Планинското кралство?
Споменът ме накара да потръпна.
— Славен разкри целта ми на Кетрикен.
— Точно така. Ще хвърлим малко светлина върху онова, което става в кралските покои. Хапни сега.
Започнах да ям, без да спирам да го слушам. Обърнах внимание на храната. Преобладаваше мирисът на чесън. Знаех, че Сенч вярва в неговите пречистващи свойства. Зачудих се какво съм погълнал и до каква степен опиатът обагря спомените ми за разговора с шута. Побиха ме тръпки, когато се замислих за грубостта си накрая. Утре трябваше да поговоря и с него. Сенч забеляза, че съм разсеян, и каза:
— Хората разбират, че не си съвършен.
Кимнах, прозях се и измърморих:
— Извинявай. — Клепачите ми внезапно толкова натежаха, че едва можех да си държа главата изправена. — Какво каза?
— Да си лягаш. Почини си. Сънят е истинският лечител.
— Но аз още не съм те попитал къде беше. И какво си правил. Като че ли си се подмладил поне с десет години.
Сенч сви устни.
— Това комплимент ли е? Няма значение. Такива въпроси и без това са безполезни, така че ще трябва да ги оставиш за някой друг път, и тогава да се ядосаш, след като не получиш отговор. Що се отнася до състоянието ми… е, колкото повече напрягаш тялото си, толкова по-издръжливо става. Пътуването не беше лесно. И все пак мисля, че си струваше. — Отворих уста, но той вдигна десницата си. — И повече нищо няма да ти кажа. Върви да спиш, Фиц. Върви да спиш.
Изправих се с прозявка и се протегнах. Ставите ми изпукаха.
— Още си пораснал — възхитено каза Сенч. — С това темпо ще надхвърлиш дори ръста на баща си.
— Липсваше ми — измърморих аз, докато се обръщах към стълбището.
— И ти на мен. Но утре вечер ще наваксаме. А сега — бягай в леглото.