Някои мигове бяха единствено мои — и не само нощите ми с Моли. Колкото можех по-често се измъквах от замъка, за да потичам и да половувам с моя вълк. Тъй като умовете ни бяха обвързани, никога не бях напълно откъснат от него, но простата мисловна връзка не може да се сравнява с дълбокото удоволствие от споделянето на лов. Трудно ми е да обясня единението на две същества, движещи се като едно и с една цел. Тези моменти бяха истинско удовлетворение за нашата връзка. Ала дори когато дни наред не го виждах физически, той беше с мен. Присъствието му бе като парфюм, който човек отначало усеща остро, но после просто го забравя като въздуха наоколо. Познавах, че е при мен, по наглед незначителни признаци. Обонянието ми се изостряше и аз го отдавах на способността му да разбира какво ми носи въздухът. По-ясно усещах другите около мен, сякаш съзнанието му защитаваше гърба ми и ме предупреждаваше за неща, които иначе можеше да не забележа. Храната бе по-вкусна, парфюмите — по-осезаеми. Опитвах се да не разпростирам тази логика върху апетита си за компанията на Моли. Знаех, че Нощни очи е с мен, ала той спазваше обещанието си и не правеше нищо, за да го усетя в такива моменти.
Месец след Зимното празненство получих нова задача. Искрен ми беше казал, че иска да ме прати на някой от корабите си. Един ден ме повикаха на „Руриск“ и ми определиха място на едно от греблата. Капитанът открито изрази учудването си, че са му пратили вейка, когато е поискал дънер. Не можех да възразя. Повечето от мъжете около мен бяха жилави здравеняци и опитни моряци. Единствената ми възможност да се докажа бе да се заема със задачата си с цялата енергия, която притежавах. Поне имах задоволството да узная, че не съм единственият неопитен. Макар че другите на борда бяха служили на различни съдове, никой, освен островитяните не познаваше този вид кораби.
Беше се наложило Искрен да издири нашите най-стари корабостроители и да ги повика заедно с хора, които разбираха от строителство на бойни кораби. „Руриск“ бе най-големият от флота ни. Очертанията му бяха плавни и правилни, плиткият му корпус му позволяваше да се носи по спокойна морска повърхност като насекомо в езеро или да яха гребените на вълните като чайка. Дъските на два от другите кораби бяха вклинени в ребрата, но тези на „Руриск“ и по-малкия „Постоянство“ се застъпваха. „Руриск“ беше построен от Мачторез и снаждането бе съвършено, така че се налагаше само минимално изолиране с накатранено въже. Мачтата му беше от боров дънер и носеше платно от лен, подсилено с въже. На платното танцуваше Искреновият елен.
Новите кораби миришеха на стърготини и накатранено въже. По палубите все още почти нямаше драскотини и греблата бяха чисти по цялата си дължина. Скоро „Руриск“ щеше да придобие собствен характер — няколко бразди, за да стане по-удобно за хващане греблото, снадено въже, всички белези и резки на истинския кораб. Ала засега „Руриск“ бе също толкова нов, колкото и ние. Когато излязохме в морето, корабът ми напомняше за неопитен ездач на млад кон. Движеше се тромаво между вълните, но после, когато установихме ритъма му, започна да пори водата като смазан нож.
Желанието на Искрен беше да се потопя в тези нови умения. Определиха ми койка при останалите моряци. Научих се да не се натрапвам, но енергично да изпълнявам заповедите. Капитанът бе истински жител на Шестте херцогства, ала първият помощник беше островитянин и именно той ни учеше да управляваме „Руриск“. На борда имаше още двама бегълци и през свободното си време те се събираха и тихо разговаряха. Чудех се, че не виждат мърморенето сред другите, което предизвикваше това. Моята койка бе близо до техните и често докато лежах и се опитвах да заспя, усещах, че Искрен ме подтиква да се заслушам в думите им, изречени на непознат ми език. Подчинявах се, като знаех, че той повече разбира странните звуци. След известно време установих, че тяхната реч не е чак толкова по-различна от нашата и че самият аз разбирам част от разговорите им. Нямаше приказки за предателство или бунт. Само тихи, тъжни думи за техни роднини, претопени от собствените им сънародници, и сурови клетви за отмъщение. Те не се различаваха особено от народа на Шестте херцогства. Претопяването беше засегнало семействата на почти всички на борда. Разкаяно се чудех колко от тези изгубени души съм пратил в забравата на смъртта. Това издигаше известна преграда между мен и останалите членове на екипажа.
Въпреки свирепите зимни бури почти всеки ден излизахме в морето. Водехме тренировъчни битки, упражнявахме методи за взимане на абордаж или таран на друг кораб, учехме се да скачаме, за да не се озовем във водата между двата съда. Нашият капитан се мъчеше да ни обясни всичките ни преимущества. Враговете, с които щяхме да се сблъскаме, щяха да са далеч от дома си и изтощени от седмици плаване в морето. Те живееха на корабите си, натъпкани в тясно пространство и измъчвани от капризите на времето, докато ние всеки ден щяхме да сме свежи и сити. Суровото им пътуване щеше да изисква всеки гребец да е и пират, докато ние можехме да качваме на борда още воини, които да стрелят с лъкове или да взимат на абордаж противника. Често виждах първия помощник да клати глава над тези думи. Той тайно сподели с приятелите си, че тъкмо суровото пътуване на пиратите правело екипажите им непреклонни и свирепи. Как можеха кротките, сити земеделци да се надяват, че ще победят калените в моретата пирати?