— Напомня ми за старата приказка за просяка, който имал само шапка, за да прикрива голотата си — казах му. Той се усмихна криво и каза:
— Ще ми се да можех да местя корабите си толкова бързо, колкото той — шапката.
Искрен прати два от корабите да патрулират по крайбрежието. Други два държеше в резерва, като единия, „Руриск“, беше базиран в Бъкип, а „Елен“ — в Южното заливче. Този флот бе смешно малък, за да защитава Шестте херцогства. Строеше се втора група кораби, ала завършването им не се очакваше скоро. Най-качественото дърво беше използвано за първите четири и корабостроителите предупреждаваха, че е по-разумно да почакат, вместо да използват мокър материал. Това дразнеше Искрен, но той ги послуша.
В ранната пролет започнахме да правим учения. Членовете на котерията, довери ми Искрен, се справяли с предаването на прости съобщения почти толкова добре, колкото пощенските гълъби. Положението с мен беше по-досадно. Поради собствени съображения той бе решил да не разкрива на никого, че ме е обучавал в Умението. Струва ми се, че се радваше на преимуществата от това да може да е с мен и незабелязано да наблюдава ежедневния живот в града. Научих, че капитанът на „Руриск“ получил заповед да ме слуша, ако наредя неочаквана промяна на курса или съобщя, че спешно сме необходими на конкретно място. Боя се, че той го възприемаше по-скоро като снизхождение на престолонаследника към своя незаконороден племенник, но изпълняваше заповедта.
Една ранна пролетна утрин се явихме на кораба за поредното учение. Вече бяхме доста опитни в маневрирането. Този път трябваше да упражним среща с „Постоянство“ на неопределено място. Това беше упражнение в Умението, което до този момент не бяхме успявали да изпълним. Бяхме се примирили с поредния досаден ден — освен Джъстин, който бе убеден в успеха ни. Със скръстени на гърдите ръце, облечен от глава до пети в тъмносиньо (според него синьото му придаваше по-достолепен вид), той стоеше на кея и се взираше в гъстата мъгла над океана. Бях принуден да мина покрай него, за да кача на борда буренце вода.
— За теб, копелдако, това е плътна покривка. За мен е ясна като огледало.
— Колко жалко за теб — учтиво отвърнах аз, без да обръщам внимание на обръщението. Съвсем бях забравил колко много жлъч може да се вложи в една дума. — Предпочитам да гледам мъглата, отколкото лицето ти. — Дребнаво, но право в целта. Изпитах още по-голямо удоволствие, когато видях, че докато се качва на кораба, кафтанът му се усуква около краката му. Аз бях облечен с тесен панталон, долна риза от мек памук и кожен елек. Бях мислил дали да не нося и някаква ризница, но Бърич беше поклатил глава и бе казал:
— По-добре веднага да умреш от рана, нанесена от оръжие, отколкото да паднеш през борда и да се удавиш.
Искрен се бе подсмихнал и беше добавил:
— Хайде да не го обременяваме с твърде много самоувереност.
Дори Бърич се усмихна. След малко.
Затова се бях отказал от идеята за ризница или броня. Във всеки случай днес щеше да е ден за гребане и облеклото ми беше по-удобно за тази цел. Бях изключително горд от гърдите и плещите си. Дори Моли бе изразила смаяно одобрение. Седнах на мястото си, разкърших рамене и се усмихнах при мисълта за нея. Напоследък почти нямах време да я виждам — нали лятото водеше пиратите. Когато настъпеха дългите дни на панаира, щях да съм още по-зает. Есента нямаше да настъпи скоро.
Всички гребци и воини бяха на местата си. Когато кормчията зае поста си и греблата установиха постоянния си ритъм, ние се превърнахме в едно същество. Отдавна бях забелязал това явление. Може би бях по-чувствителен за него заради споделянето с Искрен. А може би просто всички мъже и жени на борда споделяха една обща цел, отмъщението. Каквато и да бе причината, никога не бях усещал такова единение в група хора. Навярно това донякъде напомняше на участието в котерия. Прободе ме съжаление за пропуснатата възможност.
„Ти си моята котерия.“ Беше Искрен, като шепот зад мен. И някъде от далечните хълмове дойде нещо по-тихо от въздишка: „Нима не сме една глутница?“
„Да“ — отговорих и на двамата. После насочих вниманието си към задълженията си. Гребла и гърбове едновременно се спускаха и изправяха и „Руриск“ смело се носеше напред в мъглата. Платното висеше неподвижно. След малко се превърнахме в отделен свят. Плисък на вода, ритмично дишане. Неколцина воини тихо си приказваха. Мъглата приглушаваше думите и мислите им. Джъстин стоеше на носа до капитана и се взираше напред. Челото му бе смръщено, очите му блуждаеха и знаех, че се пресяга към Карод на борда на „Постоянство“. Почти нехайно и аз се пресегнах да проверя дали ще усетя какво излъчва.