„Руриск“ се понесе напред и навлезе в плитчините на заливчето. Наскачахме навън и изтеглихме кораба на брега, точно както се бяхме упражнявали. Мъглата бе коварен съюзник и ни скриваше от нападателите, които на свой ред щяхме да нападнем, но също скриваше терена и самата битка. Стиснахме оръжията си и се хвърлихме напред. Джъстин остана на борда, вперил очи в мъглата към Бъкип, сякаш това щеше да му помогне да съобщи вестта на Искрен.
Аленият кораб беше изтеглен на пясъка точно като „Руриск“. Недалеч от него имаше две лодки, които бяха осъществявали връзката с континента. И двете бяха разбити. Когато пиратите бяха пристигнали, на брега бе имало хора от Шестте херцогства. Някои от тях все още бяха там. Изклани. Тичахме покрай обезобразени трупове, чиято кръв попиваше в пясъка. Всички, изглежда, бяха от нашия народ. Изведнъж пред нас се извиси сивата вътрешна кула на Острова на еленовия рог. Сигналният огън на върха й пламтеше в мъглата с призрачно-жълта светлина. Самата кула беше обсадена. Пиратите бяха смугли мускулести мъже, по-скоро жилести, отколкото едри. Повечето бяха с гъсти бради и черните им коси се спускаха в безпорядък по раменете им. Носеха кожени брони, тежки мечове и брадви. Някои имаха метални шлемове. Голите им ръце бяха покрити с алени спирали, ала не можех да кажа дали са татуировки, или боя. Те бяха самоуверени, смееха се и разговаряха като работници, изпълняващи нормалните си задачи. Стражниците на кулата бяха попаднали в капан — сградата не бе построена за отбранително укрепление. Беше въпрос само на време всички защитници да бъдат убити. Приближавахме се по скалистия склон. Островитяните изобщо не поглеждаха към нас. Бяха убедени, че няма от какво да се боят. Едното крило на портата на кулата висеше на пантите си и шепа мъже се бяха барикадирали вътре зад стена от трупове и стреляха с лъковете си срещу нападателите. Никой не улучваше.
Нададох рев, нещо средно между вик и вой, и в него се сляха страх и отмъстителна радост. В мен намираха отдушник чувствата на онези, заедно с които тичах, и ме тласкаха напред. Пиратите се обърнаха и най-сетне ни видяха.
Приклещихме ги помежду си. Екипажът на кораба ни бе по-многоброен от тях и когато ни зърнаха, защитниците на кулата събраха кураж да се хвърлят в атака. Труповете около портата свидетелстваха за няколкото им предишни опита. Младият стражник все още лежеше там, където го бях видял да пада в съня си. От устата му беше бликнала кръв и бе попила във везаната му риза. Беше го убил хвърлен кинжал — странна подробност, която забелязах, докато тичах напред.
Битката нямаше стратегия, боен строй или план. Просто група мъже и жени, ненадейно получили възможност за отмъщение. Това бе повече от достатъчно.
Ако допреди малко бях смятал, че съм едно с членовете на екипажа, сега бях погълнат от тях. В гърдите ми бушуваха бурни чувства и ме носеха напред. Нямам представа нито колко, нито точно кои бяха мои. Те ме заляха и Фицрицарин се изгуби в тях. Превърнах се в чувствата на екипажа. Размахал брадва, с мощен рев ги поведох в атака. Не бях искал да заема мястото на водач. Ала ме тласна напред непреодолимото желание на другите да следват някого. Исках да се метна през вълна от осъдени души, да стъпвам по телата на паднали пирати. И го направих.
Бях чувал легенди за берсерки. Бях ги смятал за кръвожадни зверове, безчувствени за причиняваните от тях страдания. А може би всъщност те бяха свръхчувствителни, неспособни да защитят ума си от обзелите ги емоции, неспособни да чуят сигналите за болка в собствените си тела. Не зная.
Чувал съм разкази за себе си в онзи ден. Дори една песен. Не си спомням, докато съм се сражавал, от устата ми да е излизала пяна и да съм надавал рев. Но не си спомням и обратното. Някъде в мен бяха Искрен и Нощни очи, ала и те бяха потънали в страстите на заобикалящите ме воини. Зная, че убих първия пират, който се изпречи на пътя на дивата ни атака. Зная също, че довърших последния останал на крака в бой с брадви. В песента се казва, че той бил капитанът на аления кораб. Възможно е. Кожената му туника беше отлично ушита, цялата в кръвта на други мъже. Не помня нищо друго, освен как брадвата ми се заби в шлема му и потъна дълбоко в черепа му, сетне кръвта бликна изпод метала и той се свлече на колене.
Така свърши битката и защитниците се втурнаха напред, за да ни прегърнат, като надаваха победни викове и се тупаха по гърбовете. Промяната ми дойде прекалено. Стоях опрян на брадвата си и се чудех къде е изчезнала силата ми. Гневът ме беше напуснал ненадейно, като въздействието на семена от карис. Чувствах се изчерпан и объркан, сякаш се бях събудил от един сън и се бях озовал в друг. Можех да се строполя на земята и да заспя сред труповете, толкова бях изтощен. Нонге, един от островитяните в екипажа, ми донесе вода и ме заведе настрани от мъртъвците, за да седна и да утоля жаждата си. После се върна да се включи в събирането на плячката. Когато малко по-късно отново дойде при мен, ми подаде окървавен медальон. Беше от ковано злато на сребърна верижка. Полумесец. След като не се пресегнах да го взема от него, той го закачи на кървавата дръжка на брадвата ми.