— Беше на Харек — бавно каза той на езика на Шестте херцогства. — Ти се би с него добре. Той умря добре. Би искал да го вземеш. Той беше добър мъж преди кориките да вземат сърцето му. — Дори не го попитах кой точно е Харек. Не исках някой от тях да притежава име.
След известно време започнах да идвам на себе си. Помогнах да разчистят труповете от портата на кулата, а сетне и от бойното поле. Изгорихме телата на пиратите, нашите воини изнесохме навън и ги покрихме, за да ги вземат близките им. Спомням си странни неща от онзи дълъг следобед. Как петите на мъртъвците оставят виеща се диря по пясъка, докато ги влачиш. Как младият стражник със забития в тялото му кинжал не беше съвсем мъртъв. Не че остана жив още дълго. Скоро той бе просто поредният труп във вече безкрайната редица.
Оставихме нашите ратници при оцелелите защитници на кулата, за да заемат местата на загиналите, докато им пратим заместници. Възхищавахме се на кораба, който бяхме пленили. Искрен щеше да е много доволен. Още един кораб. Отлично построен. Знаех всички тези неща, ала те не събуждаха в мен никакви чувства. Върнахме се на „Руриск“, където ни чакаше пребледнелият Джъстин. Сред вцепенено мълчание заехме местата си на греблата и поехме към Бъкип.
Преди да преполовим пътя срещнахме други кораби — набързо организирана флотилия от рибарски съдове, натоварени с ратници. Пращаше ги престолонаследникът по настойчивата молба на Джъстин. Те почти сякаш се разочароваха, когато научиха, че сражението е свършило, но нашият капитан ги увери, че в кулата ще ги посрещнат с радост. Тъкмо тогава, струва ми се, осъзнах, че вече не усещам Искрен. Не го бях усещал от доста време. Незабавно се пресегнах за Нощни очи, както човек бърза да провери дали кесията му не е изчезнала. Там беше. Но далеч. Уморен и изпълнен с благоговение. „Никога не съм надушвал толкова много кръв“ — рече ми той. Съгласих се. Дрехите ми смърдяха.
Искрен имаше много работа. Едва бяхме слезли от „Руриск“, когато на борда се качи нов екипаж, за да отплава пак за Острова на еленовия рог. Корпусът тежко потъна във водата от големия брой ратници и гребци. Искреновият трофей щеше да пристигне през нощта. Последваха ги други кораби, за да докарат нашите жертви. Капитанът, първият помощник и Джъстин яхнаха очакващите ги коне и отидоха да докладват на престолонаследника. Изпитах само облекчение, че не е повикал и мен. Присъединих се към другарите си от екипажа. Вестта за битката и нашия трофей се разпространи из града по-бързо, отколкото можехме да си представим. Нямаше кръчма, в която да не изгаряха от желание да ни наливат халбите с пиво и да слушат разказите за подвизите ни. Беше почти като второ бойно безумие, защото където и да отивахме, хората се възпламеняваха от свирепа радост. Почувствах се пиян от прииждащите емоции на тълпата много преди пивото да ми подейства. Не че не го желаех. Почти не разказвах за онова, което бяхме направили, ала го компенсирах с пиене. Два пъти повръщах, първо зад една къща, по-късно на улицата. Пих още, за да убия вкуса на повръщано. Някъде в далечината Нощни очи отчаяно протестираше. „Отрова. Тази вода е отровна.“ Не успях да съставя мисъл, за да го успокоя.
По някое време преди изгрев-слънце Бърич ме измъкна от поредната кръчма. Беше абсолютно трезвен и ме гледаше загрижено.
— По лицето ти още има кръв — каза ми на улицата пред кръчмата Бърич. Стояхме до един гаснещ уличен факел. Той извади носната си кърпичка, потопи я в бъчвата с дъждовна вода на ъгъла и ми избърса лицето така, както не бе правил от детството ми. Олюлях се в ръцете му. Вгледах се в очите му и се насилих да се фокусирам.
— И преди съм убивал — безпомощно казах аз. — Защо е толкова различно? Защо се чувствам толкова зле?
— Защото е така — тихо отвърна Бърич, прегърна ме през рамо и с изненада установих, че сме еднакви на ръст. Пътят до Бъкип беше стръмен. Много дълъг. Много тих. Той ме прати в банята и ми каза после веднага да си легна.
Трябваше да остана в леглото си, ала бях изгубил здравия си разум. За щастие замъкът се веселеше и никой не обръщаше внимание на поредния пияница, който се клатушкаше по стълбището. Отидох в стаята на Моли. Тя ме пусна, но когато се опитах да я докосна, се отдръпна.