Докато онова лято бях гребец на „Руриск“, имахме още един странен сблъсък с пиратите, който си струва да бъде разказан. В една ясна лятна нощ ни вдигнаха от леглата по тревога. Искрен бе усетил ален кораб да дебне край Еленовия нос. Искаше да го превземем в тъмнината.
Джъстин стоеше на носа, свързан с Ведра в кулата на Искрен. Самият престолонаследник беше безмълвен шепот в ума ми и ни водеше в мрака към кораба, който бе усетил. И още нещо — той се пресегна зад аления кораб като човек, който опипва пътя си с ръце. Безпокойство. Когато се приближихме, капитанът ни забрани да разговаряме. Нощни очи ми прошепна, че ги е надушил и скоро ги забелязахме. Дълъг, нисък и тъмен, аленият кораб пореше водата пред нас. От палубата им внезапно се разнесе вик — бяха ни видели. Нашият капитан ни нареди да наблегнем на греблата, ала в този момент ме обзе вледеняващ страх. Сърцето ми бясно се разтуптя, ръцете ми се разтрепериха. Изпълнилият ме ужас беше като безименния страх на дете от неща, дебнещи в мрака. Вкопчих се в греблото, но не намерих сила да го натисна.
— Корикска — чух да изпъшква някой на островитянски. Мисля, че бе Нонге. Разбрах, че не само аз се страхувам. Греблата ни изгубиха ритъма си. Някои седяха на пейките със сведени над веслата глава, други отчаяно гребяха. Плъзгахме се по повърхността като осакатен воден бръмбар, докато аленият кораб решително се носеше към нас. Погледнах и видях смъртта си да се приближава. Кръвта толкова силно кънтеше в ушите ми, че не чувах виковете на изпадналите в паника хора около мен. Дори не можех да си поема дъх. Вдигнах очи към небето.
В черната вода на известно разстояние зад първия кораб сияеше друг — бял. Не беше пиратски. Бе поне три пъти по-голям от аления, двете му платна бяха вдигнати и той се поклащаше, закотвен в спокойната вода. По палубата му крачеха призраци или претопени. Не усещах живот в тях и все пак те се движеха решително и се готвеха да спуснат лодка. На кърмата стоеше мъж. В мига, в който го видях, не можах да откъсна очи от него.
Носеше сив плащ, ала аз ясно го виждах очертан на тъмния фон на небето, сякаш го осветяваше фенер. Кълна се, че виждах очите му, очертанията на носа му, тъмната му къдрава брада. Той се засмя.
— Ето един, който идва при нас! — извика мъжът на някого и вдигна ръка. Посочи право към мен, отново се засмя и усетих, че сърцето ми се свива в гърдите. Ужасният му поглед се впиваше в мен така, сякаш бях единствената му плячка от целия екипаж. Виждах го, ала не можех да го усетя. „Там! Там!“ — изкрещях аз, а може би Умението, което никога не бях можел да контролирам, беше пратило думата в главата ми. Не получих отговор. Нито от Искрен, нито от Нощни очи, от никого. Бях сам. Целият свят се бе смълчал. Другарите ми от екипажа викаха ужасено, но аз не ги чувах. Тях вече ги нямаше. Нямаше никого. Нито чайки, нито риба в морето, абсолютно никакъв живот, докъдето стигаха сетивата ми. Човекът с плаща се наведе напред, обвинително насочил показалец към мен. Смееше се. Бях сам. Самотата ми бе непоносимо пълна. Обгръщаше ме, увиваше се около мен и започваше да ме задушава.
Отблъснах я.
С инстинкт, който не знаех, че притежавам, използвах Осезанието, за да я отблъсна колкото можех по-силно. Физически аз бях онзи, който политна назад в краката на другите гребци. Видях фигурата на другия кораб да се олюлява и да се прекатурва през перилата. Плисъкът не беше силен, но друг не последва. Дори мъжът да бе изплувал на повърхността, аз не го забелязах.
Нито пък имах време. Аленият кораб се блъсна в средата на корпуса ни, строши греблата и събори гребците. Островитяните надаваха самоуверени викове, подиграваха ни се и се смееха, докато скачаха на нашата палуба. Припряно се изправих и грабнах брадвата. Наоколо другите също идваха на себе си. Не бяхме готови за битка, но вече не бяхме и вцепенени от страх. Посрещнахме нападателите със стомана и сражението започна.
На света няма толкова тъмно място, колкото откритото море през нощта. В мрака не можех да отлича другар от враг. Някой се нахвърли върху мен. Сграбчих го за кожените ремъци на бронята, съборих го и го удуших. След вцепенението, което ме беше обзело за кратко, изпитвах свирепо облекчение от ужаса му, докато се мяташе в ръцете ми. Мисля, че свърши бързо. Когато се изправих, другият кораб се отдалечаваше от нас само с половината от гребците си. Боят на нашата палуба продължаваше, но пиратите изоставиха хората си. Капитанът ни извика да ги довършим и да се отправим след кораба. Излишна заповед. Когато ги избихме и ги изхвърлихме в морето, другият кораб беше изчезнал в мрака. Джъстин лежеше на палубата, полуудушен, пребит, жив, ала неспособен да се свърже с Искрен. А и греблата ни от едната страна бяха строшени. Докато разпределяхме и потапяхме здравите във водата, капитанът ругаеше и ни подканяше да бързаме, но вече бе късно. Той ни извика да запазим тишина, ала не се чуваше и виждаше нищо. Изправих се и се огледах. Черна вода. Нито следа от другия кораб. Но още по-странни бяха думите ми: