— Белият кораб беше закотвен. Но и него го няма!
Другарите ми се обърнаха да ме погледнат.
— Какъв бял кораб?
— Какво ти става, Фиц?
— Ален кораб, момко, бихме се с ален кораб.
— Не говори за бял кораб — прошепна ми Нонге. — Да видиш бял кораб е все едно да видиш собствената си смърт. Носи нещастие.
Отворих уста да възразя, че наистина съм видял кораб, а не гибелно видение. Той поклати глава, извърна се и впери очи в тъмната вода. Затворих уста и бавно седнах. Никой друг не го беше видял. Нито някой от другите споменаваше за ужасния страх, който ни бе вцепенил и беше превърнал бойните ни планове в паника. Когато се върнахме в града, в кръчмите се разказваше, че сме се натъкнали на врага, влезли сме в битка и аленият кораб е избягал. Нямаше никакви други свидетелства за този сблъсък, освен строшените гребла, няколкото рани и островитянската кръв по палубата ни.
Когато се посъветвах с Искрен и Нощни очи, установих, че нито един от двамата не е видял нищо. Престолонаследникът ми каза, че съм го изключил още щом сме забелязали другия кораб. Нощни очи обидено призна, че напълно съм се затворил и за него. Нонге не искаше да ми разкаже нищо за белите кораби — той и без това не бе много разговорлив. По-късно открих свитък със стари легенди, в който се споменаваше бял кораб. В древния текст той беше представен като прокълнат съд, на който недостойните за морето души на удавени моряци вечно щели да се трудят под командването на безмилостен капитан. Бях принуден да прекратя всякакви разговори за това, иначе щяха да ме помислят за луд.
До края на лятото алените кораби избягваха „Руриск“. От време на време ги зървахме и ги преследвахме, ала не успявахме да ги настигнем. Веднъж имахме късмета да се натъкнем на един, който се връщаше от набег. Пиратите хвърлиха пленниците през борда, за да олекотят товара си, и ни избягаха. Спасихме деветима от дванадесетте нещастници и ги върнахме непретопени в селото им. Беше жалко за тримата, които се удавиха, преди да стигнем до тях, но всички бяхме единодушни, че това е по-милостива съдба от претопяването.
С другите кораби бе почти същото. „Постоянство“ свари пиратите, докато нападат едно село. Нашите воини не постигнаха бърза победа, но имаха предвидливостта да повредят изтегления на брега ален кораб, за да не може да избяга нито един от враговете. Трябваха им дни, за да изловят всички, защото след като видяха какво се е случило с кораба им, те се пръснаха из горите. Другите имаха подобни преживявания и за разлика от нас, които преследвахме и отблъсквахме пиратите, дори успяха да потопят няколко техни кораба, ала това лято не пленихме повече невредими съдове.
Претопяванията намаляха и всеки път, когато потопявахме кораби, ние си казвахме, че са останали с един по-малко. Но това като че ли не променяше нищо. От една страна, ние носехме надежда на народа на Шестте херцогства. От друга, изпълвахме го с отчаяние, защото въпреки всичките си усилия не успяхме да премахнем опасността от пирати по крайбрежието.
За мен това дълго лято бе време на ужасна самота и невероятна близост. Искрен често идваше с мен, но винаги щом започнеше боят, връзката прекъсваше. Той усещаше урагана от емоции, който заплашваше да ме погълне всеки път, когато екипажът ни влезеше в сражение. Искрен предполагаше, че като се опитвам да се защитя от мислите и чувствата на другите, аз налагам границите си толкова твърдо, че дори той не е в състояние да проникне през тях. Според него това означаваше, че по всяка вероятност притежавам изключително силно Умение, по-силно от неговото, но е толкова чувствително, че ако не спусна стените си по време на битка, ще се удавя в съзнанието на онези около мен. Това беше интересна теория, но не предлагаше практическо решение на проблема. И все пак в дните, когато носех Искрен със себе си, аз започнах да изпитвам към него нещо, каквото не чувствах към никой друг, освен може би към Бърич. С вледеняващо разбиране знаех как го гризе жаждата за Умението.