Като малки двамата с Кери един ден се качихме на висока скала, надвиснала над океана. Когато стигнахме на върха, той ми призна, че изпитва почти непреодолимо желание да скочи във водата. Мисля, че това е много близко до усещането на Искрен. Удоволствието от Умението го изкушаваше и той копнееше да напусне тялото си, всяка частица от своето същество, да се изтръгне от собствената си мрежа. Тясната му връзка с мен само подхранваше това желание. И все пак ние бяхме прекалено полезни за Шестте херцогства, за да се откаже, въпреки че Умението го разяждаше отвътре. По неволя споделях с него много от часовете му на самотния му прозорец в кулата, твърдия стол, на който седеше, умората, която го лишаваше от апетит, дори физическата болка от бездействието. Той чезнеше пред очите ми.
Не зная дали е полезно толкова добре да познаваш някого. Нощни очи ревнуваше и ясно ми го заявяваше. Той поне открито се гневеше. С Моли беше по-трудно.
Тя не виждаше истинската причина, поради която трябваше толкова често да отсъствам. Защо тъкмо аз трябваше да съм на бойните кораби? Обясних й, че такава е волята на Искрен. Кратките ни срещи започнаха да стават предвидими. Сливахме се в буря от страсти, за миг намирахме мир един в друг, после започвахме да се караме. Моли бе самотна, негодуваше, че е слугиня, малкото пари, които успяваше да скътва настрани, се увеличаваха ужасно бавно, аз й липсвах, защо трябвало толкова много да отсъствам, след като съм единствената радост в живота й? Веднъж й предложих всички пари, които бях спечелил на кораба, ала тя се вцепени така, като че ли съм я нарекъл уличница. Не искала да приеме нищо от мен, докато не се свържем в брак. А аз не можех да й дам реална надежда. Все още не бях избрал подходящ момент да й разкрия плановете на Умен за нас с Мигновена. Ние изгубихме нишките на ежедневния живот на другия и когато се срещахме, винаги предъвквахме горчивите корички на едни и същи спорове.
Една вечер я заварих със завързана на тила коса, цялата в червени панделки и с изящни сребърни обеци с формата на върбови листа, увиснали до голата й шия. Видът й ме накара да ахна. По-късно, когато дишането ни се успокои достатъчно, за да можем да разговаряме, й направих комплимент за обеците. Тя простодушно ми отвърна, че когато последния път дошъл да купи свещи от нея, принц Славен й ги подарил, защото според собствените му думи бил извънредно доволен от възхитително ароматизираните й свещи. Докато ми го разказваше, се усмихваше гордо и пръстите й си играеха с воинската ми опашка. Собствената й коса и панделките бяха хаотично пръснати по възглавниците. Не зная какво е забелязала на лицето ми, ала очите й се ококориха и Моли се отдръпна.
— Значи приемаш подаръци от Славен, така ли? — студено я попитах аз. — От мен не приемаш парите, които честно съм спечелил, но взимаш накити от този…
Олюлях се на ръба на измяната, ала не успях да намеря дума, с която да изразя мнението си за него.
Тя присви очи и бе мой ред да се отдръпна.
— Какво трябваше да му кажа? „Не, господине, не мога да приема вашия дар, докато не се омъжите за мен“ ли? Отношенията ми със Славен не са такива, каквито са с теб. Това е подарък от клиент, каквито често получават добрите занаятчии. Защо смяташ, че ми ги подари? В замяна на услугите ми ли?
Продължихме да се гледаме и след малко успях да й се извиня. Тя прие извинението ми. Но сетне допуснах грешката да предположа, че й ги е подарил само защото е знаел, че така ще ме ядоса. И тогава Моли попита откъде Славен може да знае за връзката ни и дали имам толкова лошо мнение за работата й, че да не е достойна за такъв подарък. Достатъчно е да кажа, че през малкото време, което ни бе останало, се сдобрихме. Но после се върнах на кораба толкова самотен, все едно изобщо не бях се виждал с нея.
През часовете, когато гребях и се опитвах да не мисля за абсолютно нищо, често усещах, че ми липсват Търпение и Лейси, Сенч, Кетрикен и дори Бърич. В малкото случаи през това лято, когато успях да се отбия при нашата престолонаследница, винаги я заварвах в градината на покрива на кулата. Мястото беше красиво, ала въпреки всичките й усилия нямаше нищо общо с другите бъкипски градини. Тя бе прекалено планѝнка, за да стане като нас. В подредбата на растенията й имаше подчертана простота. Беше поставила обикновени камъни и клони, изхвърлени от морето, които се открояваха на фона на саксиите със строга красота. Там можех спокойно да размишлявам, но това не бе място да се наслаждаваш на топлия летен вятър, а подозирах, че Искрен си го спомня точно така. Кетрикен се занимаваше с градината и й се радваше, ала тя не я обвърза с мъжа й, както се бе надявала. Самата престолонаследница беше красива, както винаги, но сините й очи винаги бяха замъглени от сивите облаци на тревогата. Веждите й често бяха свъсени и когато лицето й се отпускаше, човек виждаше светлите линии, останали недокоснати от слънцето. През часовете, които прекарвах там с нея, тя обикновено освобождаваше повечето си придворни дами и ме разпитваше за „Руриск“ също толкова подробно, колкото и самият Искрен. Когато свършвах разказите си, Кетрикен стискаше устни и отправяше поглед към хоризонта. Веднъж в края на лятото се осмелих да се приближа до нея в такъв момент и да я помоля да ме извини, защото трябва да се върна на кораба. Кетрикен сякаш не ме чу.