Той отпусна ръце. Изглеждаше безкрайно уморен.
— Моля те — повторих аз. — Не можеш ли да ми кажеш за онази жена, която видях?
Изведнъж открих, че не помня името й. Знаех само, че е много важна за мен.
Шутът поклати глава и сребърните звънчета по калпака му звъннаха уморено.
— Можем да го разберем само на място. — Той вдигна лице към мен. — Ако повелиш, ще го направя.
— Повикай Искрен — отвърнах аз. — Имам заповеди за него.
— Войниците ни не могат да стигнат навреме, за да предотвратят нападението — напомни ми той. — Само ще помогнат на хората да изгасят пожарищата и да измъкнат от руините каквото е оцеляло.
— Тъй да бъде тогава — казах уморено.
— Но първо ми позволи да те сложа в леглото, повелителю. Преди да си настинал. И нека ти донеса храна.
— Не, шуте — промълвих печално. — Нима мога да ям на топло, докато детски телца изстиват в калта? Донеси наметалото и гамашите. А после бягай да викнеш Искрен.
Шутът храбро се опълчи срещу решението ми.
— Мислиш ли, че страданията, които си налагаш, ще върнат живота поне на едно дете, господарю? Съдбата на Силтбей вече е решена. Защо трябва да страдаш и ти?
— Защо да страдам ли? — Намерих сили да се усмихна на шута. — Навярно за същото е питал мъглата всеки жител на Силтбей. Страдам, шуте, защото те страдаха. Защото съм крал. А най-вече защото съм човек и видях какво ги сполетя. Помисли малко, шуте. Ами ако всеки в Шестте херцогства си каже: „Е, по-лошо вече не може да им се случи. Защо да зарязвам заради тях топлото легло и трапезата?“ Шуте, кълна се в кръвта на сърцето си, че това е моят народ. Нима тази нощ ще изстрадам повече от онези хора? Какво са болежките и страховете на един-единствен човек в сравнение с бедата на Силтбей? Защо да се крия на топло, докато врагът коли моите хора като добитък?
— На принц Искрен му трябват само две думи — възрази непокорно шутът. — Кажа ли „пирати“ и „Силтбей“, той ще узнае всичко. Позволи да те настаня в постелята, господарю, и тутакси ще изтичам при него с тия слова.
— Не. — Нова болка разцъфтя като облак нейде в тила ми. Опитваше се да ме лиши от разсъдък, но аз стиснах зъби. Заставих тялото си да пристъпи до стола край огнището и намерих сили да седна. — Отдадох младостта си, за да браня границите на Шестте херцогства от всеки враг. Нима животът ми е станал по-ценен днес, когато вече отива към своя край и го изпълва болка? Не, шуте. Доведи сина ми веднага. Ще използвам неговото Умение, тъй като моето засега се изчерпа. Заедно ще обмислим видяното и ще решим какво трябва да се направи. А сега върви. Върви!
Шутът побягна и след миг трополенето на нозете му заглъхна из коридора.
Останах сам със своето двойно „аз“. Вдигнах ръце към слепоочията си и усетих как върху устните ми трепва измъчена усмивка, докато се опомнях. „А, момко. Ето те и теб.“ Кралят бавно отправи към мен вниманието си. Бе изтощен, но насочи Умението и докосна ума ми тъй леко, сякаш подухваше паяжина. Аз отвърнах с тромав опит да осъществя сливането и всичко се обърка. Връзката затрептя и се разпадна като прогнила дреха. Кралят изчезна.
Лежах самичък на пода на своята спалня в Планинското кралство. Бях петнайсетгодишен, облечен в мека и чиста нощна риза. Жаравата в огнището догаряше. Усещах остра, тръпнеща болка в опарените си пръсти. Мъчеше ме и главоболие от Умението.
Надигнах се бавно и предпазливо. Като старец? Не, като младеж с все още разклатено здраве. Вече познавах разликата.
Мекото чисто легло ме зовеше като меко и чисто утре.
Отхвърлих и двете изкушения. Седнах на стола край огнището и замислено се загледах в жаравата.
Когато призори Бърич дойде да се сбогува, бях готов да потегля с него.
(обратно)2 Завръщането
Бъкипската крепост се издига над най-хубавото дълбоководно пристанище в Шестте херцогства. На север е устието на река Бък, по чиито води идват повечето търговски пратки от вътрешните херцогства Тилт и Фароу. От висотата на отвесните черни скали замъкът охранява устието, пристанището и целия залив. Пристанищното градче се е вкопчило в подножието на канарите, колкото се може по-далече от речните приливи, като повечето сгради са построени върху колове и платформи. Някогашната крепост е представлявала обикновена стена от дънери, която първите заселници изградили за защита от островните пирати. В древни времена я превзел нашественик на име Граблин, който сетне решил да остане. Той заменил дървената ограда със стени и кули от черен камък, изсечен от канарата, като същевременно вградил крепостта дълбоко в скалните недра. С всяко следващо поколение от Пророческата династия стените ставали все по-яки, а кулите — по-високи и здрави. Откакто Граблин основал Пророческата династия, Бъкип нито веднъж не е попадал във вражески ръце.