— Трябва да има решение — рече тя. — Не може вечно да продължава така. Трябва да има начин.
— Скоро ще започнат есенните бури, милейди. Сланата вече попари някои от увивните ви растения. Бурите никога не закъсняват много след първите студове и с тях идва мирът.
— Мирът ли? Ха! — презрително изсумтя Кетрикен. — Какъв мир, когато лежиш буден и се чудиш коя ще е следващата жертва, къде ще нападнат догодина? Това не е мир. Това е изтезание. Трябва да има начин да сложим край на алените кораби. И аз възнамерявам да го открия.
Думите й прозвучаха почти като заплаха.
(обратно)17 Интерлюдии
От камък бяха костите им, от лъскавия планински камък. Плътта им беше от искряща земна сол. Ала сърцата им бяха направени от сърца на мъдри люде.
Идеха отдалеч, тези хора, бяха изминали дълъг и тежък път. Не се поколебаха да се откажат от живот, който се бе превърнал в бреме за тях. Свършиха дните си и започнаха вечността, оставиха плътта и облякоха камък, захвърлиха оръжията си и се извисиха на нови криле. Праотците.
Кралят най-сетне ме повика. Верен на обещанието си, от онзи следобед не бях ходил при него. Все още ме глождеше горчивината от уговорката му с херцог Жилав за нас с Мигновена. Но не можех да не се подчиня на заповедта му, въпреки гнева, който продължаваше да кипи в мен.
Прати да ме повикат в една есенна утрин. Бяха изтекли поне два месеца, откакто за последен път се бях изправил пред него. Не бях обръщал внимание на наскърбените погледи, с които ме беше стрелкал шутът при срещите ни, и бях отклонявал случайните въпроси на Искрен защо не посещавам кралските покои. Не беше трудно. Уолас все още вардеше вратата му като змия и лошото здраве на краля не беше тайна за никого. Вече не допускаха никого при него преди пладне. Затова си казах, че това утринно повикване предвещава нещо важно.
Бях си мислил, че тази сутрин ще съм свободен. От два дни навън бушуваше странно ранна есенна буря. Вятърът беше безпощаден, а проливният дъжд обещаваше на всеки, дръзнал да излезе в морето, изнурително изгребване на вода. Бях прекарал предната вечер в кръчмата заедно с останалите от екипажа на „Руриск“ в наздравици за бурята и пожелания алените кораби да изпитат цялата й мощ. Бях се прибрал в замъка и се бях строполил мокър до кости на леглото си, убеден, че ще мога да спя доколкото си искам. Но един решителен паж дълго тропа на вратата ми и ми предаде официалното повикване при краля.
Измих се, избръснах се, завързах косата си на опашка и си облякох чисти дрехи. Приготвих се да не издам тлеещото си негодувание. Когато се уверих, че се владея, излязох от стаята си. Очаквах Уолас да се опита да ме отпрати, но тази сутрин той ми отвори веднага щом почуках. Изглеждаше сърдит, но въпреки това незабавно ме въведе при краля.
Умен седеше на мекия си стол пред огнището. Сърцето ми се сви, като видях колко е изпосталял. Кожата му бе съсухрена и прозрачна като пергамент, пръстите му бяха станали костеливи. Тъмните му очи бяха хлътнали. Държеше ръцете си в скута си — поза, която добре познавах. По същия начин сплитах пръсти и аз, за да скрия треперенето, което от време на време ме обземаше. На масичката до него имаше кадилница, в която гореше димче. Димът се стелеше като синкава мъгла под гредите на тавана. Шутът се беше проснал в краката му.
— Фицрицарин, ваше величество — съобщи Уолас.
Кралят се сепна като убоден с игла и ме погледна. Приближих се и се изправих пред него.
— Здравей, Фицрицарин — поздрави ме той.
В гласа му нямаше сила, нямаше абсолютно нищо. Горчивината ми продължаваше да ме гризе, ала не можеше да пресуши болката от вида му. Умен все още бе мой крал.
— Явявам се по ваша заповед, милорд — отвърнах официално.