Той предпазливо ме погледна, после завъртя глава и се изкашля.
— А, добре. — Пак се взря в мен и дълбоко и хрипливо си пое дъх. — Снощи пристигна вестоносец от херцог Жилав Беърнски. Донесе сведения за реколтата, информация, която засяга главно Славен. Но дъщерята на Жилав, Мигновена, също праща свитък. За теб.
Кралят ми го подаде. Малък свитък, завързан с жълта панделка и запечатан със зелен восък. Неохотно пристъпих напред и го взех.
— Вестоносецът на Жилав заминава за Беърн следобед. Сигурен съм, че дотогава ще си готов с подходящ отговор. — Гласът му показваше, че това не е молба. Умен отново се изкашля. Бурята от противоречиви чувства, които изпитвах към него, свиха стомаха ми на топка.
— Ако позволите — казах аз и след като кралят не възрази, счупих печата и развързах панделката. Развих свитъка и открих вътре втори. Първо прочетох по-големия. Мигновена пишеше с ясен решителен почерк. Развих втория и набързо го прегледах. Вдигнах очи и видях, че Умен ме наблюдава. — Тя ме поздравява и ми праща препис от един свитък, който открила в рипълкипската библиотека — казах хладнокръвно. — Или по-точно препис на онова, което все още се разбира. По обвивката съди, че се отнася за Праотците. Забелязала интереса ми към тях по време на пребиваването ми в Рипълкип. Струва ми се, че текстът всъщност е философски или може би поетичен.
Подадох свитъците на Умен. Той разви първия и го отдалечи на една ръка разстояние от очите си, смръщи чело, за миг го погледна, сетне го остави в скута си.
— Понякога сутрин очите ми са замъглени — каза кралят и внимателно нави свитъците, като че ли това бе много трудна задача. — Напиши й благодарствено писмо.
— Слушам, милорд. — Умен ми подаде свитъците. След като мълчанието се проточи, попитах: — Свободен ли съм, ваше величество?
— Не. — Кралят се изкашля, този път по-тежко. И пак с мъка си пое дъх. — Не си свободен. Ако исках да те освободя, щях да го направя още преди години. Щях да те оставя да израснеш в някое затънтено село. Или да се погрижа изобщо да не пораснеш. Не, Фицрицарин, не съм те освободил. — Гласът му възвърна нещо от някогашната си сила. — Преди години двамата с теб сключихме сделка. Ти спази своята част. Знам как ми служиш дори когато не смяташ за нужно лично да ми докладваш. Знам как ми служиш, дори когато кипиш от гняв към мен. Не мога да искам нищо повече от онова, което ми даваш. — Той отново се задави: внезапна суха, мъчителна кашлица. После се обърна към шута.
— Шуте, бокал греяно вино, моля те. И поискай от Уолас… ароматните билки. — Шутът незабавно се изправи, но не забелязах на лицето му готовност. Вместо това, докато заобикаляше зад стола на Умен, той ме стрелна със смразяващ поглед. Кралят ми даде знак да почакам, разтърка очи, сплете пръсти в скута си и продължи: — И аз искам да изпълня своята част от сделката. Обещах ти да се грижа за нуждите ти. Ще направя нещо повече. Ще се погрижа да се ожениш за истинска дама. Ще се погрижа… аха. Благодаря ти.
Шутът се бе върнал с виното. Забелязах, че пълни бокала само до половината и че кралят го взема с две ръце. Усетих мирис на непознати билки. Ръбът на чашата два пъти изтрака в зъбите на Умен преди той да го спре с устни. Кралят жадно отпи, преглътна и за миг остана неподвижен със затворени очи, сякаш се вслушваше в нещо. Когато отново ме погледна, като че ли се озадачи. После каза:
— Ще се погрижа да получиш титла и земя, която да управляваш. — Вдигна бокала и отново отпи. Известно време просто топлеше ръцете си с него и замислено ме гледаше. — Искам да ти напомня, че Жилав те смята за подходяща партия за дъщеря си, което изобщо не е за пренебрегване. Той няма колебания относно произхода ти. Мигновена ще дойде при теб със собствена титла и имения. Това ми дава възможност да се погрижа ти също да получиш такива. Желая ти само доброто. Толкова ли е трудно да го проумееш?
Въпросът ми позволи да говоря свободно. Поех си дъх и се опитах да му обясня.
— Зная, че ми желаете доброто, милорд. И съм наясно с честта, която ми оказва херцог Жилав. Лейди Мигновена е изключително красива дама. Но не ми е по сърце.
Лицето му помръкна.
— Ето че пак говориш като Искрен — сърдито ме укори той. — Или като баща си. Струва ми се, че са закърмени с инат от майчината си гръд. — Кралят вдигна бокала и го пресуши. После се отпусна на стола си и поклати глава. — Шуте, още вино, моля те.
— Чувам слухове — продължи той, след като шутът взе чашата му. — Славен ми ги носи и ми ги шепне като някоя готвачка. Все едно кокоше кудкудякане. Или кучешки лай. — Шутът покорно напълни бокала, ала неохотата му личеше във всеки мускул на мършавото му тяло. Уолас се появи, сякаш призован с вълшебство, досипа димче в кадилницата, раздуха въгленчето с внимателно свити устни, докато от билките се вдигне дим, и се оттегли. Умен се наведе към дима, вдиша го, леко се закашля, после пак вдиша и се отпусна на стола си. Шутът мълчаливо стоеше и чакаше с виното му.