— Славен твърди, че въртиш любов с някаква слугиня. Че дръзко я преследваш. Е, всички мъже са били млади. И всички слугини. — Той взе бокала и отпи. Стоях пред него и се мъчех да запазя спокойствие. Предателските ми длани обаче трепереха. Копнеех да скръстя ръце на гърдите си, за да ги спра, но продължих да стоя неподвижно. Опитвах се да не смачкам малкия свитък, който държах.
Крал Умен остави бокала на масичката до стола и тежко въздъхна.
— Фицрицарин.
Вцепенено стоях пред него и чаках. Клепачите му натежаваха. Накрая се затвориха. После леко се повдигнаха. Главата му се клатушкаше.
— Ти имаш гневния език на Постоянство — измърмори той. — Клепачите му пак натежаха. — Искам да ти направя добро. — След малко от отпуснатите му устни се разнесе хъркане. Продължавах да стоя пред него и да го гледам. Моят крал.
Когато най-после откъснах очи от него, видях единственото нещо, което можеше да ме хвърли в още по-голям смут. Притиснал колене към гърдите си, шутът мрачно се свиваше в нозете на краля. И яростно ме наблюдаваше. В безцветните му очи напираха сълзи.
Избягах.
Когато се върнах в стаята си, нервно закрачих пред огнището. Чувствата ми ме плашеха. Насилих се да се успокоя, седнах и извадих перо и хартия. Написах кратко официално благодарствено писмо на дъщерята на херцог Жилав, внимателно го навих и го запечатах. Станах, пооправих си ризата, пригладих косата си, после хвърлих свитъка в пламъците.
Отново седнах. Написах писмо на Мигновена, плахото момиче, което бе флиртувало с мен на масата и беше стояло с мен на скалите в напразно очакване на моята реакция. Благодарих й за свитъка. И й разказах за лятото си. За това как греба на кораба, ден след ден. За несръчността ми с меча, която бе направила брадвата мое оръжие. С безмилостни подробности й разказах за първата ни битка и за ужасното си състояние след нея. За това как бях седял вцепенен от ужас на греблото, докато аленият кораб ни атакуваше. Пропуснах да спомена за белия кораб, който бях видял. Свърших с признание, че от време на време все още ме измъчват пристъпи на треперене в резултат от продължителната ми болест в Планините. Внимателно прочетох писмото и доволен, че съм се представил като обикновен гребец, неудачник, страхливец и инвалид, го навих и го завързах с нейната жълта панделка. Не го запечатах. Не ме интересуваше кой ще го прочете. Тайно се надявах херцог Жилав да му хвърли един поглед и да й забрани изобщо да споменава името ми.
Когато повторно почуках на кралската врата, Уолас отвори с обичайното си мрачно неудоволствие, взе свитъка така, като че ли се е омърсил с нещо, и рязко затвори вратата. По обратния път обмислях кои три отрови да му дам, ако имам такава възможност. Това беше по-лесно, отколкото да мисля за краля.
Прибрах се в стаята си и се хвърлих на леглото. Искаше ми се да е нощ и да мога спокойно да ида при Моли. После си спомних за тайните си и ми бе отнето дори това приятно очакване. Скочих и широко отворих капаците на прозореца. Ала дори бурята ме измами.
Облаците се бяха разкъсали и през тях се процеждаше водниста слънчева светлина. Чернотата, която се кълбеше над морето, обещаваше, че тази отсрочка няма да трае дълго. Но засега вятърът и дъждът бяха спрели. Въздухът дори беше започнал да се затопля.
Нощни очи незабавно дойде в ума ми.
„Прекалено мокро е за ловуване. Водата покрива всеки стрък трева. Освен това е светло. Само хората са толкова глупави, че да ловуват денем.“
„Мързеливо псе“ — укорих го аз. Знаех, че се е свил на кълбо в бърлогата си. Усещах топлината в сития му корем.
„Може би довечера“ — предложи той и отново се унесе в сън.
Отдръпнах се от него и взех плаща си. Не ми се стоеше между четири стени. Излязох от замъка и се запътих към града. Гневът от решението на Умен за мен се сблъскваше със стъписването ми от ужасното му състояние. Вървях енергично, опитвах се да избягам от треперещите ръце на краля, от наркотичния му сън. Проклетият Уолас! Той ми бе откраднал моя крал. Моят крал ми беше откраднал моя живот. От дърветата капеше вода и се ронеха пожълтели листа. Птичките весело пееха, зарадвани от неочакваното прекъсване на пороя. Слънцето грееше по-ярко и караше всичко да искри. От земята се вдигаха уханни изпарения. Въпреки смута в душата ми красотата на деня ме развълнува.