— Но няма такава вероятност — отбелязах аз.
— Няма — съгласи се тя. — И за това бяха единодушни. Само една твърдеше, че го е имала, и призна, че тогава бил много пиян. Било на пролетното празненство. — Моли ме погледна и се засмя на смаяното ми изражение. — Точните й думи бяха — закачливо продължи тя, — „Добре е използвал времето, прекарано сред жребците, за да се научи на техните обичаи. Цяла седмица имах следи от зъбите му по раменете си.“
— Невъзможно — заявих аз. Ушите ми пламнаха заради Бърич. — Той никога не би се отнесъл зле с жена, колкото и да е пиян.
— Глупачето ми! — Моли поклати глава и гъвкавите й пръсти отново се заеха да сплитат косата й. — Никой не казва, че се е отнесъл зле с нея. — Тя ме погледна престорено свенливо. — И никой не е недоволен.
— Все пак не вярвам — упорствах аз. Бърич? И на жената й беше харесало?
— Наистина ли има белег с формата на полумесец тук? — Моли постави ръка високо на хълбока ми и ме изгледа изпод мигли.
Зяпнах.
— Не мога да повярвам, че онази жена е говорила за такива неща — казах накрая.
— В перачницата не се говори за почти нищо друго — спокойно каза Моли.
Прехапах си езика, после любопитството ми надделя и попитах:
— А какво разправят за Хендс? — Когато работехме заедно в конюшнята, хвалбите му винаги ме бяха удивлявали.
— Че има много красиви очи и мигли, но всичко останало има нужда от къпане. И много търкане.
Весело се засмях. Знаех какво ще му кажа следващия път, когато започне да ми се хвали.
— Ами за Славен?
— Славен. Хм. — Тя замечтано ми се усмихна, после се засмя на намръщеното ми лице. — Не обсъждаме принцовете, мили. Спазваме известно благоприличие.
Отново я притеглих към себе си и я целунах. Тя притисна тялото си към моето и се отпуснахме под синьото небе. Изпълни ме спокойствие, каквото отдавна не бях изпитвал. Знаех, че нищо никога няма да е в състояние да ни раздели — нито плановете на краля, нито капризите на съдбата. Най-сетне изглеждаше, че е настъпил подходящият момент да й разкажа за проблемите си с Умен и Мигновена. Моли мълчаливо ме изслуша, докато й описвах глупостта на кралския план и неловкото положение, в което ме поставяше той. Не ми хрумна, че съм пълен идиот, докато не усетих топла сълза да капва и да се плъзва по шията ми.
— Моли? — изненадано казах аз и се надигнах, за да я погледна. — Какво има?
— Какво има ли? — изхлипа тя. — Лежиш до мен и ми разказваш, че си вречен на друга. И после ме питаш какво има?!
— Единствената, на която съм вречен, си ти — твърдо отвърнах аз.
— Не е толкова просто, Фицрицарин. — Очите й бяха сериозни. — Какво ще направиш, когато кралят ти каже, че трябва да я ухажваш?
— Може би ще престана да се къпя.
Надявах се, че ще я разсмея. Вместо това тя се отдръпна от мен и ме погледна. Цялата скръб на света се беше събрала в очите й.
— Нямаме никакъв шанс. Никаква надежда.
Сякаш за да потвърди думите й, небето над нас внезапно помръкна и се надигна вихър. Моли скочи, грабна плаща си и го изтупа от пясъка.
— Ще ни навали. Отдавна трябваше да съм се прибрала в Бъкип. — Говореше безизразно, като че ли тези две неща бяха единствените й грижи.
— Моли, ще трябва да ме убият, за да ми попречат да съм с теб — гневно казах аз.
Тя събра покупките си.
— Говориш като дете, Фиц. Глупаво упорито дете. — Първите дъждовни капки закапаха с трополене като падащи камъчета. Бях онемял. Не можех да се сетя за нещо по-лошо, което можеше да ми каже.
Вдигнах червеното одеяло и го изтупах. Тя се уви в плаща си.
— По-добре да не се връщаме заедно — каза Моли и се повдигна на пръсти, за да ме целуне по бузата. Не можех да реша на кого повече се сърдя: на крал Умен за цялата тази бъркотия или на Моли, че й вярва. Не отвърнах на целувката й. Тя не каза нищо и бързо си тръгна.
Цялата ми радост от следобеда помръкна. Съвършените лъскави мидени черупки се превърнаха в строшени парченца под краката ми. Прибрах се вкъщи, без да обръщам внимание на вятъра и дъжда. Не бях завързал косата си и кичурите лепнеха по лицето ми. Мокрото одеяло смърдеше на вълна и пускаше червена боя по дланите ми. Качих се в стаята си и се изсуших, после се позабавлявах, като приготвих идеалната отрова за Уолас. Отрова, която щеше да му разкъса червата, преди да го убие. Когато прахът бе готов, го увих в хартия, седнах и вперих очи в него. Известно време си мислех дали сам да не го изпия. После взех игла и конец и уших джобче под маншета си, където да нося отровата. Зачудих се дали някога ще я използвам. Съмненията ми ме накараха повече от всякога да се почувствам страхливец.