Не слязох на вечеря. Не се качих при Моли. Отворих капаците на прозореца и оставих бурята да плиска дъжд по пода. Огънят угасна. Не запалих свещите. Когато Сенч отвори тайната врата, не му обърнах внимание. Седях на пода до леглото и гледах дъжда.
След известно време чух колебливи стъпки по стълбището. Сенч се появи като призрак в тъмната ми стая. Изгледа ме, после отиде да затвори капаците и докато закачаше кукичките, ядосано ме попита:
— Имаш ли представа какво течение става горе в стаята ми? — След като не отговорих, той вдигна глава и подуши въздуха точно като вълк. — С листа от банел ли си работил? Нали не си направил нещо глупаво, Фиц?
— Глупаво ли? Аз? — Засмях се.
Сенч се наведе и се вгледа в лицето ми, после каза:
— Ела горе в стаята ми.
Хвана ме за ръка и тръгнах с него.
Веселата стая, пращящият огън, плодовете на масата — всичко това бе в такова противоречие с чувствата ми, че ми се прииска да започна да троша наред. Вместо това го попитах:
— Има ли нещо по-лошо от това да се сърдиш на хората, които обичаш?
Той помълча, после отвърна:
— Да видиш как любимата ти умира. И да изпитваш гняв, но да не знаеш накъде да го насочиш. Мисля, че това е по-лошо.
Строполих се на един стол.
— Умен възприема навиците на Славен. Димче. Блатна мирта. Само Ел знае още какво има във виното му. Тази сутрин без опиати започна да трепери, после ги изпи смесени във виното си, напълни си дробовете с димче и заспа пред очите ми. След като пак ми каза, че за свое добро трябвало да ухажвам Мигновена и да се оженя за нея. — Не се съмнявах, че Сенч вече знае всичко, което му казвах.
Погледнах го в очите.
— Обичам Моли. Казах на Умен, че обичам друга. И той въпреки това настоява да се оженя за Мигновена. Попита ме как не мога да проумея, че ми мисли доброто. Как не може да разбере, че искам да се оженя за жената, която обичам?
Сенч се замисли.
— Обсъждал ли си въпроса с Искрен?
— Каква полза? Той не успя да спаси дори себе си от брака с жена, която не желае. — Почувствах, че предавам Кетрикен с тези думи. Но знаех, че това е самата истина.
— Какво ще кажеш за чаша вино? — меко попита Сенч. — Може да те успокои.
— Не.
Той вдигна вежди.
— Не. Благодаря. След като сутринта видях как Умен се „успокоява“ с вино… Никога ли не е бил млад този човек?
— Някога беше много млад. — Сенч си позволи за миг да се усмихне. — Може би си спомня, че родителите му избраха за негова жена Постоянство. Той не я ухажва доброволно, нито с радост се ожени за нея. Едва след смъртта й осъзна колко дълбоко я е заобичал. От друга страна, сам избра Желана и изпитваше трескава страст към нея. — Сенч замълча. — Не искам да говоря лошо за мъртвите.
— Това е друго — отвърнах аз.
— Защо?
— Аз няма да стана крал. За никого няма значение за коя ще се оженя.
— Де да беше толкова просто — тихо рече той. — Мислиш ли, че можеш да отхвърлиш ухажването на Мигновена, без да оскърбиш Жилав? В момент, когато Шестте херцогства се нуждаят от пълно единство?
— Убеден съм, че мога да я накарам да реши, че не ме иска.
— Как? Като се представяш за глупак ли? И посрамваш Умен?
Почувствах се като в клетка. Опитах се да измисля изход, но знаех единствения отговор.
— Няма да се оженя за друга, освен за Моли. — Стана ми по-добре, след като го изрекох на глас. Срещнах погледа на Сенч.
Той поклати глава.
— Тогава няма да се ожениш за никоя.
— Може би — съгласих се аз. — Може би никога няма да се оженим официално. Но ще живеем заедно…
— И ще имаш свои копелдачета.
Скочих и стиснах юмруци.
— Никога повече не го казвай.
Извърнах се и вперих очи в огъня.
— Добре, аз няма. Ами другите? — въздъхна той. — Фиц, Фиц, Фиц. — Приближи се и сложи ръце на раменете ми. После нежно каза: — Може би е най-добре да я оставиш.
Докосването и нежността му ме разоръжиха. Скрих лицето си в шепи.
— Не мога — отвърнах през пръстите си. — Имам нужда от нея.
— А от какво има нужда Моли?
От дюкянче за свещи с кошери в задния двор. От деца. От законен съпруг.
— Правиш го за Умен. За да ме накараш да постъпя според неговото желание — обвиних го аз.
Сенч свали ръце от раменете ми. Чух го да се отдалечава, после да налива вино само в една чаша. После седна пред огъня.
— Съжалявам.
Той ме погледна.
— Някой ден, Фицрицарин, тези думи няма да са достатъчни. Понякога е по-лесно да излекуваш дълбока рана, отколкото да забравиш думите, които си казал. Дори думи, изречени от гняв.