Една ветровита есенна вечер тя за пръв път повдигна въпроса пред мен. Бях на покрива и й помагах да овързва слама около стъблата на по-деликатните растения, за да издържат на зимните студове. Кетрикен го правеше по съвет на лейди Търпение. Двете с Лейси изпълняваха същата задача в цветната леха зад мен. Търпение бе станала редовна съветница на Кетрикен по въпросите на градинарството, макар и много плаха. Малката Розмари беше до лакътя ми и ми подаваше връв. Бяха останали една-две придворни дами, но те стояха в другия край на градината и тихо си приказваха. Кетрикен бе освободила останалите, когато беше забелязала, че треперят и си духат на пръстите. Голите ми ръце бяха почти вкочанени, както и ушите ми, ала Кетрикен като че ли не обръщаше внимание на студа. Искрен също, скрит някъде в главата ми. След като бе открил, че отново ходя сам на лов за претопени, той пак беше настоял да започна да го нося със себе си. Вече почти не забелязвах присъствието му в ума си. И все пак, струва ми се, че го усетих да се сепва, когато Кетрикен ме попита какво знам за Праотците.
— Почти нищо, милейди — откровено признах аз и отново си обещах да прегледам отдавна зарязаните ръкописи и свитъци.
— Защо? — попита тя.
— Ами, за тях е написано съвсем малко. Едно време сигурно всички са знаели за тях и е нямало нужда да пишат нищо. Отделните споменавания за Праотците са пръснати тук-там, а не са събрани на едно място. Трябва някой учен да издири всичко…
— Учен като шута ли? — язвително попита тя. — Той, изглежда, знае повече за тях, отколкото всички, които питах.
— Той обича да чете, нали знаете, и…
— Стига за шута. Искам да поговоря с теб за Праотците — рязко ме прекъсна тя.
Тонът й ме стресна, но забелязах, че сивите й очи отново са зареяни в морето. Не беше искала да ме укори или да ме нагруби. Просто преследваше целта си. Помислих си, че през месеците на отсъствието ми е станала по-самоуверена. По-царствена.
— Знам нещичко — колебливо отвърнах аз.
— И аз. Хайде да видим дали информацията ни съвпада. Аз ще съм първа.
— Както желаете, милейди.
Кетрикен се прокашля.
— Много отдавна крал Мъдрост жестоко бил обсаден от морски нашественици. Когато всички останали го предали и се страхувал, че следващото лято ще донесе край на Шестте херцогства и на рода на Пророците, той решил да прекара зимата в търсене на един легендарен народ. Праотците. Всичко ли съвпада?
— Почти. В легендите, с които съм запознат, те не се наричат народ, а полубогове. А народът на Шестте херцогства винаги бил смятал Мъдрост за нещо като религиозен фанатик, почти безумец в това отношение.
— Пламенните и мъдрите хора често са смятани за луди — спокойно отбеляза тя. — Ще продължа. Една есен той напуснал замъка си, като знаел само това, че Праотците живеят в Дъждовните земи отвъд най-високата планина в Планинското кралство. Някак си успял да ги открие и ги спечелил за съюзници. Върнал се в Бъкип и заедно с тях отблъснал нашествениците от бреговете на Шестте херцогства. Мирът и търговията били възстановени. И Праотците му се заклели, че ако някога пак има нужда от тях, ще се завърнат. Все още ли всичко съвпада?
— Както преди, почти. Чувал съм много менестрели да казват, че краят на приказките за герои и подвизи бил стандартен. Те винаги обещават, че ако има нужда от тях, ще се завърнат. Някои дори се заклеват да се върнат от гроба, ако трябва.
— Всъщност самият Мъдрост изобщо не се завърнал в Бъкип — внезапно отбеляза Търпение. — Праотците дошли при неговата дъщеря принцеса Будна и тъкмо на нея предложили съюза си.
— Откъде знаете? — попита Кетрикен.
Търпение сви рамене.
— Един стар менестрел на баща ми винаги пееше така. — Тя безразлично се върна към работата си.
Кетрикен се замисли за миг. Вятърът развяваше един дълъг кичур пред лицето й. Тя ме погледна през него като през паяжина.
— Няма значение какво казват приказките за тяхното завръщане. Щом един крал е успял да ги открие и са му помогнали, не смяташ ли, че могат пак да го направят, ако ги помоли крал? Или кралица?
— Възможно е — неохотно признах аз. Зачудих се дали кралицата копнее за родината си и иска да си намери повод да замине за там. Хората започваха да приказват за това, че не забременявала. Макар че вече имаше много придворни дами, тя не си бе намерила истински приятелки. И беше самотна. — Мисля, че… — внимателно започнах аз и замълчах, за да измисля обезсърчителен отговор.
„Кажи й, че трябва да дойде при мен и да си поговорим. Ще ми се да науча повече за информацията, която е събрала.“ Мисълта на Искрен трепереше от възбуда. Това ме обезпокои.