— Мисля, че би трябвало да обсъдите идеята си с принца престолонаследник — послушно я посъветвах аз.
Кетрикен дълго мълча. Когато заговори, гласът й бе съвсем тих, предназначен само за моите уши.
— Едва ли. Той ще го сметне за поредното ми глупаво увлечение. Ще ме послуша известно време, после ще започне да гледа картите на стената или да мести разни неща по масата, докато ме чака да свърша, за да може да се усмихне, да кимне и да ме отпрати. За пореден път. — Гласът й предрезгавя. Тя отметна косата от лицето си и избърса очи с юмруци. Извърна се от мен и отново се загледа в морето, далечна като Искрен, когато използваше Умението.
„Плаче ли?“
Не можех да скрия от Искрен раздразнението си, че това го изненадва.
„Доведи я при мен. Още сега. Веднага!“
— Милейди?
— Един момент. — Кетрикен се престори, че се почесва по носа. Знаех, че бърше сълзите си.
— Кетрикен? — осмелих се да кажа. Не го бях правил от месеци. — Хайде още сега да идем да му кажем. Веднага. Ще дойда с теб.
Тя заговори колебливо, без да ме погледне.
— Не мислиш ли, че е глупаво?
Не биваше да я лъжа.
— Мисля, че при това положение трябва да имаме предвид всички възможни източници на помощ. — Докато изричах тези думи, установих, че им вярвам. Нима и Сенч, и шутът не бяха загатнали, не, предложили същата идея? Може би само ние двамата с Искрен бяхме късогледи.
— Тогава да отидем. Но… Трябва да ме почакаш пред стаята ми. Искам да му покажа няколко свитъка. Няма да се бавя много. — Тя се обърна към Търпение. — Лейди Търпение, може ли да ви помоля да довършите тук вместо мен? Трябва да се погрижа за нещо друго.
— Разбира се, милейди. С удоволствие.
Придружих я до покоите й. Наложи се да чакам дълго. Когато излезе, след нея вървеше малката Розмари и носеше свитъците. Кетрикен бе измила пръстта от ръцете си, беше се преоблякла, беше се напарфюмирала, беше си направила прическа и носеше накитите, които й бе пратил Искрен за годежа им. Тя предпазливо ми се усмихна.
— Заслепен съм, милейди — осмелих се да й направя комплимент аз.
— Ласкаеш ме също толкова безумно, колкото и Славен — отвърна тя и забърза по коридора, ала по бузите й се разля руменина.
„Облякла се е така само за да дойде да поговори с мен?!“
„Облякла се е така, за да ви… се хареса.“ Как можеше един толкова проницателен човек да е толкова невеж за жените?
„Може би няма много време да ги опознае.“
Скрих мислите си и побързах да настигна престолонаследницата. Стигнахме при кабинета на Искрен тъкмо навреме, за да видим, че Чарим си тръгва. Носеше куп мръсно бельо. Това ми се стори странно, докато не влязохме вътре. Искрен бе облечен в мека риза от бледо син лен и във въздуха ухаеше на лавандула и кедър. Това ми напомни за скрин за дрехи. Косата и брадата му бяха току-що сресани — отлично знаех, че косата му никога не остава в това състояние повече от няколко минути. Докато Кетрикен плахо се приближаваше, за да направи реверанс на съпруга си, видях Искрен такъв, какъвто не го бях забелязвал от месеци. Постоянното използване на Умението отново го беше изтощило. Фината риза висеше на раменете му и пригладената му коса вече бе почти съвсем сива. Около очите и устата му имаше много нови бръчки.
„Толкова ли зле изглеждам?“
„Не на нея“ — напомних му аз.
Докато Искрен настаняваше Кетрикен до себе си на пейката край огнището, тя го гледаше с жажда, дълбока колкото неговия копнеж за Умение. Пръстите й се вкопчиха в ръката му и аз се извърнах, когато той вдигна нейната, за да я целуне. Може би беше прав за чувствителността на Умението. Онова, което изпитваше Кетрикен, ме връхлетя също толкова грубо, колкото яростта на другарите ми от екипажа по време на битка.
Усетих трепет на удивление от страна на Искрен. После: „Защити се“ — нареди ми той и изведнъж останах сам в главата си. За миг останах неподвижен, замаян от ненадейността на оттеглянето му. „Той наистина няма представа“ — помислих си и се зарадвах, че мисълта ми е останала само моя.
— Милорд, дойдох да ви помоля да ми отделите малко от времето си за… една моя идея — тихо каза Кетрикен. Очите й не се откъсваха от лицето му.
— Разбира се — съгласи се Искрен и погледна към мен. — Ще седнеш ли при нас, Фицрицарин?
— Щом желаете, милорд. — Седнах на столчето от другата страна на огнището. Розмари се приближи и застана до мен със свитъците си. Навярно шутът ги бе отмъкнал от моята стая. Докато обясняваше на Искрен, Кетрикен ги взимаше един по един, за да илюстрира думите си. Те без изключение не се отнасяха за Праотците, а за Планинското кралство.