През кратките нощи, които бяхме споделили след деня на плажа, Моли отказваше да разговаряме за Мигновена. В известен смисъл това ме облекчаваше. Но тя също престана да ме дразни със заканите си за всичко онова, което щяла да поиска от мен, когато наистина съм й станел съпруг, и за многото деца, които сме щели да имаме. Просто беше изгубила надежда, че някога ще се оженим. Не ме укоряваше, тъй като знаеше, че не е по мое желание. Дори не питаше какво ще стане с нас. Също като Нощни очи, тя, изглежда, живееше само в настоящето. Приемаше всяка наша нощ на близост като нещо окончателно и не се чудеше дали ще има друга. Не усещах в нея отчаяние, а яростна решимост да не губим онова, което имаме сега, заради онова, което не можем да имаме утре. Не заслужавах всеотдайността на такова вярно сърце.
Когато дремех до нея в леглото й на топло сред уханията на тялото й и нейните билки, ни закриляше именно нейната сила. Тя не използваше Умението, не притежаваше Осезание. Магията й беше по-силна и Моли я правеше единствено с помощта на волята си. Когато късно нощем затваряше и заключваше вратата, тя създаваше в стаята си свят и време, които ни принадлежаха. Ако сляпо поставяше живота и щастието си в ръцете ми, щеше да е непоносимо. Ала сега бе още по-лошо. Тя вярваше, че накрая ще плати ужасна цена за любовта си към мен. И все пак отказваше да ме напусне. И аз не бях достатъчно мъж, за да се отвърна от нея и да я помоля да потърси по-щастлив живот. В най-самотните си часове, когато яздех по пътеките около Бъкип и разхвърлях отровен хляб, аз разбирах, че съм страхливец и по-лош от крадец. Веднъж бях казал на Искрен, че не мога да взема чужда сила, за да подхраня своята, че никога няма да го направя. И все пак всеки ден правех с Моли тъкмо това. Свитъкът за Праотците се изплъзна от отпуснатите ми пръсти. Стаята изведнъж започна да ме задушава. Отблъснах настрани плочките и свитъците, които се бях опитвал да чета. Един час преди вечеря отидох в покоите на Търпение.
От доста време не се бях отбивал при нея. Но дневната й като че ли никога не се променяше, освен най-горния пласт боклуци, които отразяваха моментното й увлечение. Този ден не правеше изключение. Навсякъде бяха окачени билки, събрани през есента и вързани за сушене. Докато се навеждах, за да не съборя нещо, се чувствах така, сякаш крача по обърната наопаки ливада.
— Малко ниско си ги навързала — оплаках се, когато лейди Търпение влезе.
— Не. Просто ти си станал прекалено висок. Я се изправи да те погледна.
Подчиних се, въпреки че главата ми опря в китка коча билка.
— Браво. Поне си заякнал от гребането през лятото. Сега изглеждаш много по-добре от онова болнаво момче, което се прибра вкъщи миналата зима. Казах ти, че настойките ще подействат. Е, щом си пораснал толкова висок, спокойно можеш да ми помогнеш да закача и тези билки.
И без повече приказки ме накара да опъвам въжета от стенните свещници до стълбовете на леглото и всичко друго, за което можеше да се завърже канап, и после да закачвам по тях китки билки. Тъкмо ме беше накарала да се кача на един стол и да завързвам китки балсам, когато попита:
— Защо вече не ми хленчиш, че ти липсва Моли?
— Каква полза? — след кратко колебание тихо я попитах аз. Положих всички усилия да изглеждам примирен.
— Не. — Търпение спря за момент замислена, после ми подаде нова китка и каза: — Това е петнист лист. Много е горчив.
Някои казват, че предотвратявали зачеването. Не е вярно. Поне не винаги. Но ако жената го яде дълго, се разболява. — Лейди Търпение отново замълча за миг. — Може би, ако е болна, жената не зачева толкова лесно. Но не бих го препоръчала на никого, поне не на близките си.
— Тогава защо го сушиш?
— Инхалацията и гаргарата с петнист лист помагат срещу болно гърло. Така ми каза Моли, когато я видях да го бере в женската градина.
— Ясно. — Завързах китката за въжето като тяло, увиснало на клуп. Дори миришеше горчиво. Бях се чудил как може Искрен да не забелязва какво има точно под носа му. Защо никога не ми беше хрумнало за това? Как ли се бе чувствала — да се бои от онова, за което копнее всяка законно омъжена жена? За което напразно беше копняла Търпение?
— Водорасли, Фицрицарин?
Сепнах се.
— Моля?
— Попитах кога ще имаш свободен следобед, за да ми събереш водорасли? От черните, набръчканите? По това време на годината са най-ароматни.