— Ще събера — разсеяно отвърнах аз. Още колко години щеше да се страхува Моли? Още колко горчивина трябваше да преглътне?
— Какво гледаш? — попита Търпение.
— Нищо. Защо?
— Защото два пъти те помолих да слезеш, за да преместим стола. Трябва да завържем всички китки.
— Извинявай. Не можах да се наспя и съм малко разсеян.
— Забелязах. Трябва да спиш повече. — Каза го прекалено сериозно. — Сега слез и премести стола, за да завържем китките мента.
На вечеря не ядох много. Славен седеше сам на високия подиум и изглеждаше намусен. Обичайният му кръг блюдолизци бе на масата точно под него. Не разбрах защо вечеря сам. Определено имаше право на това, но защо бе решил да се изолира? Той повика един от менестрелите, които неотдавна беше довел в Бъкип. Повечето идваха от Фароу и те се отличаваха с носовата интонация, присъща на това херцогство, и обичаха дългите епоси. Този запя за някакво приключение на дядото на Славен по майчина линия — дядото бе уморил до смърт коня си, за да убие огромен елен, убягвал на цяло поколение ловци. Песента възхваляваше благородния жребец, дал живота си по заповед на своя господар. Не се споменаваше нищо за глупостта на господаря да погуби такова животно заради малко жилаво месо и купчина рога.
— Изглеждаш зле — отбеляза Бърич над рамото ми. Станах и тръгнах с него през залата.
— Имам много грижи. Трябва да мисля едновременно за много неща. Понякога имам чувството, че ако разполагам с време да се съсредоточа само върху един проблем, ще го реша. И после ще продължа с другите.
— Всички мислят така. Обаче не е вярно. С времето свикваш с проблемите, за които не можеш да направиш нищо.
— Като например?
Той сви рамене и посочи надолу.
— Като например да си куц. Или да си незаконороден. Всички свикваме с неща, които някога сме се клели, че никога няма да преживеем. Какво те човърка този път?
— Нищо, за което мога да ти разкажа. Поне не и тук.
— Аха. Пак ония, а? — Бърич поклати глава. — Не ти завиждам, Фиц. Понякога човек има нужда просто да изплаче проблемите си пред друг. Ти си лишен дори от тази възможност. Но не се отчайвай. Убеден съм, че ще се справиш.
Той ме потупа по рамото и излезе на студа. Искрен имаше право. Ако можеше да се съди по вятъра, зимните бури започваха. Бях стигнал до средата на стълбището, когато осъзнах, че Бърич вече разговаря с мен открито. Най-после ме смяташе за пораснал. Е, може би щеше да е по-добре, ако самият аз се смятах за такъв. Изправих гръб и се качих в стаята си.
Вложих повече старание в тоалета си, отколкото от много време. В същото време си помислих за Искрен, който бе побързал да се преоблече заради Кетрикен. Как бе могъл да е толкова сляп за нея? Ами аз за Моли? Още какво правеше тя заради нас? Отново се почувствах нещастен, по-остро от всякога. Довечера. Довечера, след като Умен свършеше с мен. Не можех да й позволя да продължава със саможертвите си. Засега не можех да направя нищо, освен да престана да мисля за това. Завързах косата си на воинска опашка, която вече смятах за напълно заслужена, и изпънах предницата на синия си елек. Беше ми малко тесен в раменете, но напоследък същото се отнасяше за всичките ми дрехи. После излязох от стаята.
В коридора пред покоите на крал Умен срещнах Искрен — водеше Кетрикен под ръка. Никога не ги бях виждал така — принцът престолонаследник със своята съпруга. Искрен носеше дълъг официален тъмнозелен кафтан. По ръкавите и долния му ръб имаше везани ивици — стилизирани елени. На главата му блестеше сребърна корона със синия скъпоценен камък на принца престолонаследник. Отдавна не го бях виждал да си я слага. Кетрикен беше облечена в лилаво и бяло. Роклята й бе семпла, ръкавите й бяха къси и широки и от тях се подаваха по-тесни и по-дълги бели ръкави. Носеше накитите, които й беше подарил Искрен, и дългата й златиста коса бе фризирана и прихваната със сребърна мрежа, обсипана с аметисти. Заковах се на място. Лицата им бяха сериозни. Не можеха да отиват никъде другаде, освен при краля.
Поклоних се и предпазливо дадох на Искрен да разбере, че баща му ме е повикал.
— Не — отвърна той. — Аз те повиках да се явиш при крал Умен. Заедно с нас с Кетрикен. Искам да присъстваш на това.
Изпълни ме облекчение. Значи не се отнасяше за Мигновена.
— На какво да присъствам, милорд?
Той ме погледна така, сякаш съм се побъркал.
— Искам от краля разрешение да замина на поход. Да потърся Праотците и да доведа помощта, от която толкова отчаяно се нуждаем.
— О. — Чак сега забелязах мълчаливия паж, целият в черно, който носеше наръч свитъци и плочки. Лицето му бе бледо и сковано. Бях готов да се обзаложа, че никога не е правил нещо по-официално за Искрен от това да му лъска ботушите. Току-що измита и облечена в цветовете на Кетрикен, Розмари ми напомняше за хубаво изтъркана лилаво-бяла ряпа. Усмихнах се на пълничкото момиченце, но то ми отвърна със сериозен поглед.