— Аз, разбира се, му забраних. — Умен внимателно наблюдаваше Славен.
— Но защо? — попита принцът. — Непременно трябва да се обмислят всички възможности…
— Цената е непосилна. Самият ти съвсем наскоро ми докладва, че строежът и снабдяването на новите кораби са изчерпали всичките ни резерви.
Очите на Славен премигнаха светкавично — като трепване на змийски език.
— Но оттогава получих останалите доклади за реколтата, татко. Не знаех, че ще са толкова добри. Могат да се намерят средства. Ако той се съгласи да пътува скромно.
Искрен изсумтя.
— Благодаря ти за загрижеността, Славен. Не знаех, че тези решения са в твоите компетенции.
— Аз само съветвам краля, точно като теб — припряно отвърна брат му.
— Не смяташ ли, че е по-разумно да пратим друг? — попита Умен. — Какво ще си помислят хората, ако престолонаследникът напусне Бъкип в такъв момент?
— Да пратим друг ли? — Славен се престори, че се замисля. — Не, струва ми се. Не и за онова, за което ще молим. Нали легендите разказват, че крал Мъдрост отишъл сам? Какво ни е известно за Праотците? Можем ли да се осмелим да рискуваме да пратим някой по-нископоставен и да ги обидим? Мисля, че е нужен поне кралски син. Що се отнася до напускането му на Бъкип… е, вие сте кралят и все още сте тук. Както и жена му.
— Престолонаследницата — изсумтя Искрен, ала Славен продължи:
— И аз. Бъкип няма да е изоставен. А самата задача? Тя може да вдъхнови хората. Или, ако предпочитате, можем да запазим в тайна причината за заминаването му. Можем да го представим просто като посещение при нашите съюзници от Планинското кралство. Особено ако с него замине и жена му.
— Престолонаследницата ще остане тук — отново наблегна на титлата й Искрен. — За да ме представлява. И да брани интересите ми.
— Нямаш ли доверие на баща ни? — любезно го попита Славен.
Искрен не отговори и погледна стареца, отпуснат на стола пред огъня. Безмълвният му въпрос бе ясен за всеки с очи да вижда. „Мога ли да ти имам доверие?“ Но верен на името си, Умен отговори с друг въпрос.
— Ти чу съображенията на принц Славен за това начинание.
И моите. Знаеш своите. Като имаш предвид тези съвети, как искаш да постъпиш?
Благослових Искрен, защото той се обърна и погледна единствено Кетрикен. Двамата не си размениха нито кимване, нито шепот. Ала когато отново впери очи в баща си, принцът му даде отговора и на двамата.
— Искам да замина за Дъждовните земи отвъд Планинското кралство. При това колкото може по-скоро.
Крал Умен бавно кимна и сърцето ми се сви. Но шутът се отдалечи от краля, направи циганско колело и отново се изпъна зад стола му, сякаш изобщо не е помръдвал. Това нервира Славен. Ала когато Искрен коленичи, за да целуне ръката на баща си и да му благодари за разрешението, усмивката, плъзнала на лицето на младия принц, бе достатъчно широка, за да погълне и акула.
С това съдържанието на съвета почти се изчерпа. Искрен искаше да замине след седем дни. Умен се съгласи, както и с желанието му сам да избере свитата си, макар че Славен се позамисли. Когато накрая кралят ни освободи, с неудоволствие забелязах, че Славен остава да поговори с Уолас в дневната. Зачудих се дали Сенч ще ми позволи да убия Уолас. Вече ми беше забранил да отстраня Славен по този начин, а впоследствие бях обещал и на краля. Но Уолас нямаше такава неприкосновеност.
В коридора Искрен ми благодари. Осмелих се да го попитам защо му е било нужно моето присъствие.
— За да участваш — отвърна той. — Да участваш е нещо много повече от това по-късно да научиш. Да запомниш всички изречени думи… за да не бъдат забравени.
Тогава разбрах, че същата нощ ще ме повика Сенч.
Но не успях да устоя на изкушението да отида при Моли. След като бях видял краля отново като крал, изтляващите ми надежди се бяха разгорели. Обещах си да се отбия при нея за кратко, само за да поговорим, да й кажа, че оценявам всичко, което прави. Щях да съм в стаята си преди малките часове, които Сенч предпочиташе за срещите ни.
Плахо почуках на вратата й и тя бързо ме пусна да вляза. Сигурно видя колко съм възбуден, защото мигновено се озова в обятията ми, без никакви въпроси. Погалих лъскавите й коси и се вгледах в очите й. Страстта, която внезапно ме обзе, напомняше на придошли пролетни води, помитащи всичко по пътя си. Забравих за намерението си просто спокойно да си поговорим. Моли ахна, когато яростно я притиснах към себе си, и ми се отдаде.
Струваше ми се, че са изтекли месеци, а не дни, откакто за последен път бяхме били заедно. Когато жадно ме целуна, изведнъж се почувствах неловко — не бях сигурен защо ме желае. Тя беше млада и красива. Щях да съм суетен, ако си въобразявах, че може да иска някой толкова изчерпан, колкото мен. Моли не ми позволи да се замисля над съмненията си и без колебание ме притегли върху себе си. Насред споделения миг аз най-сетне видях истинността на любовта й в сините й очи. По-късно щях да си спомням пръснатата й по възглавницата коса, ухаещата й кожа, дори начина, по който отмяташе глава и тихо даваше с глас израз на страстта си.