Накрая Моли удивено ми прошепна, че страстта ми ме превръщала в съвсем друг човек. Главата й бе отпусната на гърдите ми. Мълчах и галех тъмната коса, която винаги ухаеше на нейните билки. Бабина душица и лавандула. Затворих очи. Знаех, че добре съм защитил мислите си. Това отдавна ми бе станало навик, когато бях с Моли.
Значи не го беше направил Искрен.
Не бях искал да се случи така. Съмнявах се, че е станало по нечие желание. Може би — поне така се надявах — никой, освен мен не го бе усетил напълно. Тогава никой нямаше да пострада, стига да го запазех в тайна. Стига завинаги да изтриех от ума си сладостта на устните на Кетрикен и нежността на нейната невероятно бяла кожа.
(обратно)19 Съобщения
Принцът престолонаследник Искрен напусна Бъкип в началото на третата зима от Войната с алените кораби. Взе със себе си малка група лично избрани спътници, които щяха да го придружат в похода му като негова лична стража, да пътуват с него до Планинското кралство и да изчакат завръщането му там. Аргументите му бяха, че по-малката група се нуждае от по-малко багаж, а зимното пътуване през Планините налагало да носи със себе си всичката си храна. Освен това той реши отиването му при Праотците да не изглежда като военен поход. Малцина освен спътниците му знаеха за истинската му цел. Официално той заминаваше за Планинското кралство, за да преговаря с тъст си крал Ейод за евентуална военна подкрепа срещу алените кораби.
Струва си да бъдат посочени неколцина от онези, които Искрен взе да го придружат. Ход, учителката по бойно майсторство, бе една от първите, които престолонаследникът избра. Никой в кралството не можеше да се мери с нея по тактически умения и въпреки годините си тя продължаваше възхитително да борави с оръжия. Чарим, камериерът на Искрен, който бе с него толкова отдавна, и го беше следвал в толкова много походи, че и двамата не можеха да си представят оставането му в замъка. Кестен, с цвят, съответстващ на името му, повече от десетилетие бе в личната му стража. Липсваше му едното око и по-голямата част от едното му ухо, ала въпреки това изглеждаше два пъти по-бдителен от всеки друг. Киф и Кеф, близнаци и също като Кестен, от дълги години членове на почетната стража на Искрен. Бърич, управителят на бъкипската конюшня, се присъедини към групата по свое желание. Когато възразиха срещу заминаването му, той отбеляза, че оставял способен човек да се грижи за конюшнята и че по време на пътуването щяло да има нужда от човек, който да познава животните, за да не умрат по време на зимния преход през Планините. В допълнение Бърич посочи лечителските умения и опита си на човек на принц Рицарин — последното беше известно на малцина.
Вечерта преди заминаването си Искрен ме повика в кабинета си.
— Ти не одобряваш това пътуване, нали? Смяташ го за глупаво — вместо поздрав рече той.
Трябваше да се усмихна. Престолонаследникът неволно бе изразил мислите ми.
— Прав сте. Имам сериозни съмнения — предпазливо се съгласих аз.
— Аз също. Но какво друго ми остава? Това поне е възможност наистина да направя нещо. Нещо друго, освен да седя в оная проклета кула и да се самоубивам с Умението.
През последните няколко дни Искрен старателно бе прерисувал картата на Кетрикен. Сега внимателно я нави и я пъхна в кожен калъф. Промяната, настъпила в него през последната седмица, ме удиви. Косата му продължаваше да е сива, тялото му беше изтощено и отпуснато от прекалено многото месеци седене. Ала се движеше енергично и откакто бе взето решението, двамата с Кетрикен всяка вечер почитаха Голямата зала. Беше удоволствие да ги гледаш как се хранят с апетит и остават на чаша вино, докато Меден или друг менестрел забавлява всички. Топлотата към Кетрикен бе друга страст, която престолонаследникът си възвърна. Когато бяха на масата, очите й рядко се откъсваха от лицето му. Докато менестрелите пееха, пръстите й винаги почиваха върху ръката му. Тя сияеше в негово присъствие като пламтяща свещ. Колкото и стени да вдигах в ума си, нямаше как да не усещам взаимната им наслада от споделените им нощи. Бях се опитал да се скрия от страстта им, като се потопя в Моли. Накрая изпитвах угризения, че Моли е много доволна от отново разгорялата се пламенност. Как щеше да се почувства, ако узнаеше, че желанието ми не е само мое?