Умението. Бяха ме предупреждавали за неговите преимущества и капани, за това, че може да изсмуче от човек всичко, освен жаждата за неговото използване. Ала никой не ми бе споменавал за това. В известен смисъл с нетърпение чаках Искрен да замине, за да мога пак да съм сигурен, че душата ми е единствено моя.
— Работата ви в онази кула не е по-маловажна. Ако хората можеха да разберат как се погубвате заради тях…
— Както го разбираш ти. Това лято с теб се сближихме, момко. Станахме по-близки, отколкото смятах, че е възможно. Не съм бил толкова близък с някого от смъртта на баща ти.
„По-близки, отколкото предполагате, милорд.“ Но не произнесох тези думи на глас.
— Така е.
— Искам да те помоля за една услуга. Всъщност за две.
— Знаете, че няма да ви откажа.
— Никога не го заявявай толкова лесно. Първата е да се грижиш за жена ми. Тя е помъдряла по отношение на живота в Бъкип, но все още е прекалено доверчива. Пази я.
— Винаги съм го правил и без да ме молите, милорд.
— И втората. — Той си пое дъх и въздъхна. — Искам да се опитам да остана и тук. В твоя ум. Докогато мога.
— Милорд… — Поколебах се. Искрен имаше право. Това не бе нещо, което с готовност щях да сторя. Ала вече се бях съгласил. Знаех, че е за доброто на кралството. Но за мен? И без това усещах, че силното присъствие на Искрен размива границите на същността ми. Не ставаше въпрос за връзка, която да продължи няколко часа или дни, а седмици и най-вероятно месеци. Зачудих се дали и при членовете на котериите е така, дали постепенно престават да имат личен живот. — Ами вашата котерия? — тихо попитах аз.
— Какво? — отвърна престолонаследникът. — Засега ги оставям в стражевите кули и на корабите. Могат да пращат съобщенията си на Ведра. Тя ще ги предава на Умен. Ако сметнат, че трябва да науча нещо, могат да се свържат с мен. — Той замълча за миг. — Чрез теб ще търся друга информация. Неща, които предпочитам да пазя в тайна.
„Вестите за престолонаследницата“ — помислих си. За това как Славен ще използва силите си в отсъствието на брат си. Клюки и интриги. От друга страна, незначителни неща. От друга — подробностите, които осигуряваха положението на Искрен. За хиляден път ми се прииска да мога винаги да използвам Умението си. Ако притежавах тази способност, нямаше да има нужда Искрен да ме моли за това. Щях да съм в състояние по всяко време да се пресягам към него. Но сега единствената ни възможност беше установената чрез физически контакт връзка, каквато бяхме използвали през лятото. С нейна помощ, когато пожелаеше, той можеше да научава какво става в Бъкип и да ми праща напътствията си. Колебаех се, ала вече знаех, че ще приема. От вярност към него и към Шестте херцогства. Не от жажда за Умението. Погледнах го.
— Съгласен съм.
— Отлично знаеш как започва — рече той. Това не бе въпрос. Просто вече се разбирахме от една дума. Искрен не изчака отговора ми. — Ще се опитам да не ти се натрапвам — обеща престолонаследникът. Приближих се до него. Той вдигна ръка и ме докосна по рамото. И отново беше с мен — съзнателно не го беше правил от онзи ден в кабинета си, когато ме бе помолил да крия мислите си.
Денят на заминаването беше хубав, освежаващо студен, небесата бяха ясно сини. Верен на думата си, Искрен бе ограничил свитата си до минимум. На сутринта след съвета бяха пратени конни вестоносци. Те щяха да се движат пред него и да уреждат снабдяването с провизии и подслон в градовете, през които щеше да мине. Това щеше да му позволи бързо и лесно да прекоси Шестте херцогства.
Аз единствен не се сбогувах с Искрен. Той остана в ума ми, малък и тих като семе, очакващо пролетта. Почти също толкова незабележим, колкото Нощни очи. Кетрикен бе решила да го изпрати от мразовитите стени на Градината на кралицата. Беше се простила с него по-рано и бе избрала това място, за да не привлече вниманието, ако се разплаче. Стоях до нея и понасях вибрациите на онова, което през последната седмица бяха споделили двамата с Искрен. Едновременно се радвах за нея и ми се свиваше сърцето, защото така бързо й отнемаха онова, което съвсем скоро беше намерила. Коне и мъже, товарни животни и знамена, най-сетне се скриха от поглед зад хълмовете. И тогава усетих нещо, от което ме побиха тръпки. Тя се пресегна към него с Осезанието. Съвсем слабо, да, ала достатъчно, та някъде в сърцето ми Нощни очи да се сепне и с пламнали очи да попита: „Какво става?“
„Нищо. Нищо, свързано с нас — казах му аз. — Скоро ще отидем на лов, братко. Отдавна не сме го правили.“