Няколко дни след заминаването им почти отново заживях собствен живот. Бях се ужасявал от мига на раздялата с Бърич. Разбирах какво го кара да последва престолонаследника, но без него се чувствах незащитен. Това ми говореше много неща за самия мен, неща, които не желаех да узнавам. Ала в същото време с Нощни очи най-сетне бяхме свободни открито да използваме Осезанието. Посрещах почти всеки изгрев с него на километри от замъка. В дните, когато търсехме претопени, яздех Сажда, но тя не се чувстваше съвсем спокойно близо до вълка. След време претопените като че ли намаляха и не се насочваха към района на Бъкип. Вече можехме да ловуваме за удоволствие. Тогава ходех пеш, защото можехме повече да се наслаждаваме на компанията си. Нощни очи одобри физическото ми укрепване през лятото. Тази зима за пръв път, откакто Славен ме беше отровил, усетих, че отново използвам цялото си тяло и сила. Енергичните утрини на лов и нощите с Моли щяха да са достатъчен живот за всеки мъж. В тези прости неща има нещо, което носи абсолютно удовлетворение.
Предполагам, че ми се е искало животът ми винаги да е толкова прост и пълноценен. Опитвах се да не обръщам внимание на неща, които знаех, че са опасни. Задържалото се хубаво време, казвах си аз, щеше да осигури на Искрен добро начало на пътуването. Изхвърлих от ума си въпроси като този дали алените кораби ще ни нападнат, докато сме толкова незащитени. Избягвах и Славен, както и внезапните безкрайни празненства, които напълниха Бъкип с негови привърженици и караха факлите в Голямата зала да пламтят до късно всяка нощ. В замъка все по-често се усещаше присъствието на Ведра и Джъстин. Не можех да вляза в някоя стая, в която бяха и те, и да не ме пронижат стрелите на неприязънта им. Започнах да избягвам вечер общите помещения, където трябваше да се сблъскам или с тях, или с гостите на Славен.
Едва бяха изтекли два дни от заминаването на Искрен, когато чух слухове, че истинската цел на пътуването му била да търси Праотците. Не можех да обвиня за тях Славен. Избраниците на престолонаследника знаеха каква е действителната им задача. Бърич сам я бе открил. Щом беше успял той, защо да не можеше и друг? Оттук и мълвата. Ала когато чух две момчета да се смеят на „глупостта на крал Мъдрост и лековерието на Искрен“, предположих, че осмиването му е дело на Славен. Използването на Умението бе изисквало от престолонаследника пълно усамотяване. Хората се питаха какво прави толкова дълго сам в кулата си. Естествено, знаеха, че използва Умението, ала това беше прекалено безинтересна тема за клюките. Разсеяният му поглед, странните часове, в които се хранеше и почиваше, призрачното му присъствие в замъка, докато другите спяха — всичко това подхранваше слуховете. Дали си бе изгубил ума и се беше отправил на безумно пътуване? Разпространяваха се най-различни догадки и Славен им осигуряваше плодородна почва. Той намираше поводи за всевъзможни гощавки и събирания на благородниците. Крал Умен рядко се чувстваше достатъчно добре, за да присъства, а Кетрикен не обичаше компанията на остроумните негодници на Славен. Аз стоях настрани. Можех да мърморя само пред себе си и пред Сенч за разходите по тези празненства, след като Славен беше заявил, че почти нямало средства за експедицията на Искрен. Сенч само поклати глава.
Напоследък старецът беше станал по-мълчалив. Изпитвах неспокойното чувство, че крие нещо. Сами по себе си тайните не бяха нищо ново. Старият убиец бе пълен с тайни. Просто не можех да се избавя от усещането, че тази тайна някак си пряко е свързана с мен. Не можех да го попитам направо, но го наблюдавах. На работната му маса забелязвах признаци от активно използване в мое отсъствие. Още по-странно бе, че винаги, когато ме викаше, свързаният с работата му безпорядък беше грижливо разтребен. Години наред аз бях почиствал стаята му.
Фактът, че сега сам се грижеше за това, или трябваше да е укор към мен, или означаваше, че крие какво върши.
Неспособен да устоя на изкушението, аз го наблюдавах винаги щом можех. Не научих нищо за тайната му, ала видях много от онова, което преди бях пропускал. Сенч остаряваше. Студеното време сковаваше ставите му. Той бе по-голям от Умен, незаконороден като мен, и въпреки болежките си все пак изглеждаше по-млад от краля. Но когато четеше, вече държеше свитъците все по-далеч от очите си и избягваше да се пресяга за нещо, намиращо се по-високо от главата му. Беше ми също толкова мъчително да наблюдавам тези промени, колкото и да зная, че има тайни от мен.
Двадесет и три дни след заминаването на Искрен се върнах от утринен лов с Нощни очи и заварих замъка на крак. Човек оставаше с впечатление за разровен мравуняк, ала липсваше целеустремеността на мравките. Отидох право при готвачката Сара и я попитах какво се е случило. Кухнята на всеки замък е сърцето на всички слухове и отстъпва само на стаята на стражниците. В Бъкип кухненските клюки обикновено бяха по-точни.