— Разумно решение — съгласих се аз.
— Трябва да отида сама. Ако дойдеш с мен, ако винаги си до мен, ще изглеждам слаба. Това може да даде хляб на слухове за разцепление на властта. Разбираш ли ме?
— Да. — Макар че копнеех лично да чуя какво ще й отговори Умен.
Кетрикен посочи картите и вещите, които бях подредил на масата.
— Имаш ли къде да ги прибереш на сигурно място?
В стаята на Сенч.
— Да.
— Добре. — Тя ми даде знак с ръка и осъзнах, че й препречвам пътя. Отдръпнах се настрани. Докато минаваше покрай мен, благоуханието й за миг ме обгърна. Коленете ми омекнаха и аз изругах съдбата, която пращаше смарагдите за възстановяването на къщи, вместо да украсяват тази изящна шия.
Ала в същото време с яростна гордост знаех, че ако в този момент ги поставя в ръцете й, Кетрикен ще настои да бъдат използвани за Брод. Пъхнах ги в джоба си. Навярно щеше да успее да възпламени гнева на крал Умен и той щеше да изтръска парите от джоба на Славен. Навярно когато се завърнех, тези смарагди все пак щяха да обгърнат топлата й кожа.
Ако се бе обърнала, Кетрикен щеше да види, че Фиц се изчервява от мислите на съпруга й.
Слязох в конюшнята. Винаги се бях успокоявал там и в отсъствието на Бърич до известна степен се чувствах задължен да се отбивам от време на време. Не че Хендс проявяваше някакви признаци да се нуждае от помощта ми. Ала когато този път наближих вратата на конюшнята, отпред имаше група мъже, които викаха гневно. Младо конярче се бе вкопчило в оглавника на огромен товарен кон. По-голямо момче го теглеше за юздата. Един мъж в цветовете на Тилт наблюдаваше борбата. Иначе спокойното животно бе настръхнало. Съвсем скоро някой щеше да пострада.
Незабавно се намесих, грабнах юздите от ръката на сепнатото момче и мислено се пресегнах към коня. Той не ме познаваше, но докосването ми го успокои.
— Какво става? — попитах конярчето.
— Дойдоха и изведоха Канара от яслата. Без изобщо да питат. Аз се грижа за него. Но те изобщо не ми обясниха какво правят.
— Имам заповед… — започна един мъж.
— В момента разговарям с друг — казах му и отново се обърнах към момчето. — Хендс оставил ли ти е нареждания за този кон?
— Само обичайните. — Конярчето преглътна сълзите си. Сега вече имаше могъщ съюзник и говореше по-уверено.
— Тогава няма нищо по-просто. Ще приберем коня, докато не получим други нареждания от Хендс. Никой кон не напуска бъкипската конюшня без знанието на управителя. — Момчето все още държеше оглавника на Канара. Подадох му юздите.
— Благодаря, господине — весело отвърна хлапето. Благодаря. Хайде, Канара. — После тръгна и конят спокойно го последва.
— Имам заповед да взема този кон. Херцог Таран Тилтски иска незабавно да бъде пратен по реката — сърдито изсумтя мъжът в тилтската униформа.
— Нима? А разбрал ли се е с управителя на конюшнята? — Бях сигурен, че не е.
— Какво става тук? — викна Хендс. Тичаше към нас. Ушите и бузите му бяха почервенели. Друг мъж щеше да изглежда смешно, но аз знаех, че при него това означава гняв.
Мъжът от Тилт изправи рамене и надменно заяви:
— Този човек и един от конярите ви ни попречиха да изведем конете си от конюшнята!
— Канара не е тилтски кон. Роден е в Бъкип. Преди шест години. Лично присъствах на раждането му — отбелязах аз.
Мъжът ме погледна снизходително.
— Не говоря на теб. Говоря с него. — И посочи с палец Хендс.
— Аз си имам име, господине — студено отвърна старият ми приятел. — Казвам се Хендс. Докато Бърич е с принца престолонаследник Искрен, аз го замествам като управител на конюшнята. И той си има име. Фицрицарин. От време на време ми помага. Той е от моята конюшня. Както и конярчето и конят. Що се отнася до вас, ако имате име, никой не ми го е съобщил. Не ми е известна причина за присъствието ви в моята конюшня.
Бърич добре бе обучил Хендс. Спогледахме се, после едновременно обърнахме гръб на мъжа и тръгнахме към конюшнята.
— Аз съм Ланс, коняр на херцог Таран. Този кон е продаден на моя херцог. И не само той, а още две кобили и един кон. Нося документите.
Бавно се обърнахме към него. Тилтският коняр извади някакъв свитък. Сърцето ми се сви при вида на червения восък с отпечатания на него елен. Изглеждаше истински. Хендс го взе, погледна ме и аз се приближих до него. Той имаше известна представа от четмо, ала беше доста муден. Бърич полагаше доста усилия да го научи, но четмото просто не му се удаваше. Надзърнах над рамото му.
— Всичко е съвсем ясно — каза мъжът и се пресегна за свитъка. — Да ви го прочета ли?