— Не си прави труда — отвърнах аз, докато Хендс навиваше пергамента. — Наистина е написано ясно. Подпечатал го е принц Славен. Но Канара не е негов кон. Кобилите и другият също са бъкипски коне. Може да ги продава единствено кралят.
— Принцът престолонаследник Искрен отсъства. Принц Славен го замества.
Поставих ръка на рамото на Хендс.
— Принцът престолонаследник Искрен наистина отсъства. Но не и крал Умен. Нито престолонаследницата Кетрикен.
Някой от тях трябва да подпечата документа за продажбата на кон от бъкипската конюшня.
Ланс грабна свитъка си, погледна печата и каза:
— В отсъствието на Искрен печатът на принц Славен би трябвало да ви е достатъчен. В края на краищата всеки знае, че през повечето време старият крал не е на себе си. А Кетрикен е, хм… не е от семейството. Та след като Искрен го няма, Славен е…
— Принц — казах отсечено. — Да се каже нещо друго за него е държавна измяна. Например че е крал. Или престолонаследник.
Оставих го да осъзнае загатнатата заплаха. Не го обвинявах пряко в измяна, защото тогава трябваше да умре. Дори надут задник като Ланс не заслужаваше да умре само защото повтаря онова, което несъмнено е казал господарят му. Той се опули.
— Не исках да…
— Нищо лошо не се е случило — уверих го аз. — Стига да не забравяш, че не можеш да купиш кон от човек, който не притежава кон! А това са бъкипски коне, собственост на краля.
— Разбира се — с треперещ глас потвърди Ланс. — Може би документът не е в ред. Сигурен съм, че има някаква грешка. Ще се върна при господаря си.
— Разумно решение — отново поел правомощията си, тихо го похвали Хендс.
— Да вървим тогава — изсумтя Ланс на конярчето си и го блъсна. Момчето ни изгледа гневно и тръгна след него. Не го обвинявах. Ланс бе от хората, които трябваше някъде да си излеят яда.
— Дали ще се върнат, как смяташ? — тихо попита Хендс.
— Иначе Славен трябва да върне парите на Таран.
Мълчаливо обмислихме тази вероятност.
— Така. Какво да правя, когато се върнат?
— Ако печатът е на Славен, нищо. Ако е на краля или престолонаследницата, трябва да му дадеш конете.
— Една от кобилите е жребна! — възрази Хендс. — Бърич има големи планове за жребчето. Какво ще ми каже, ако се върне и конете ги няма?
— Никога не бива да забравяме, че тези коне са на краля. Той няма да те обвини, че си изпълнил заповедта.
— Това не ми харесва. — Той тревожно ме погледна. — Струва ми се, че нямаше да се случи, ако Бърич беше тук.
— Грешиш, Хендс. Не се самообвинявай. Съмнявам се, че това е най-лошото, което ще се случи до края на зимата. Но ме извести, ако се върнат.
Хендс навъсено кимна и аз го оставих. Посещението ми в конюшнята беше провалено. Не исках да минавам между яслите и да се чудя колко коня ще останат до края на зимата.
Бавно прекосих двора, влязох в замъка и тръгнах към стаята си. На площадката спрях. „Искрен?“ Нищо. Усещах присъствието му, той можеше да ми съобщава волята си и понякога дори да ми предава мислите си. Но въпреки това всичките ми опити да се пресегна към него бяха неуспешни. Ако владеех Умението както трябва, това нямаше да се случи. Проклех Гален и всичко, което ми беше причинил. Бях притежавал Умението и той бе осакатил способностите ми.
Ами Ведра? Или Джъстин? Или който и да е от котерията? Защо Искрен не ги използваше, за да е в течение на събитията и да съобщава волята си?
Обзе ме вледеняващ ужас. Пощенските гълъби от Беърнс. Сигналните огньове, умелите в кулите. Всички начини за установяване на връзка в кралството като че ли не функционираха. Те трябваше да свързват Шестте херцогства в едно и да ни обединяват в кралство, а не в съюз на херцози. В тези тревожни времена повече от всякога имахме нужда от тях. Защо не действаха?
Запазих въпроса за Сенч и се помолих скоро да ме повика. Напоследък го правеше все по-рядко и ми се струваше, че не ми се доверява като някога. Е, нима аз също не го бях изолирал от своя живот? Навярно чувствата ми бяха само отражение на всички тайни, които бях скрил от него. Навярно това беше естествената сдържаност между убийци.
Стигнах до стаята си и видях Розмари.
— Трябвам ли ти? — попитах я.
Тя сериозно ми направи реверанс.
— Господарката престолонаследница Кетрикен иска да я посетите, когато ви е удобно.
— С други думи веднага, нали? — Опитах се да я накарам да се усмихне.
— Не. — Розмари ми се намръщи. — Казах „когато ви е удобно“. Не е ли правилно?
— Абсолютно. Кой те кара толкова усърдно да упражняваш обноските си?
Тя тежко въздъхна.
— Федрен.
— Значи вече се е върнал от лятното си пътуване, така ли?