Напразно чаках Умен да се събуди, да каже нещо в защита на Беърнс. След като той продължи да мълчи, тихо попитах:
— Град Брод едва ли може да се нарече замръзнала скала. Поне не беше такъв, докато не се появиха алените кораби. А кога Беърнс е престанал да е част от Шестте херцогства? — Погледнах Умен и се опитах да го накарам да срещне очите ми. — Милорд, умолявам ви, повикайте Ведра. Накарайте я да се свърже с Искрен, за да се посъветвате с него.
На Славен изведнъж му омръзна тази игра на котка и мишка.
— Откога кучкарчето започна да се интересува от политика? — свирепо попита той. — Как не можеш да проумееш, че кралят е в състояние сам да взима решения, без да иска позволение от престолонаследника? Да не би да оспорваш решенията на своя крал, Фиц? Чак толкова ли си се самозабравил? Знаем, че Искрен те е направил свой любимец и може би упражненията ти с брадвата са ти вдъхнали прекалено голямо самочувствие. Но принц Искрен сметна за подходящо да се запилее след една химера и аз останах да се грижа за доброто на Шестте херцогства, доколкото мога.
— Аз присъствах, когато подкрепихте предложението на принца престолонаследник Искрен да потърси Праотците — отбелязах аз. Крал Умен, изглежда, беше потънал в поредния си унес. Очите му невиждащо се взираха в огъня.
— Присъствието ти така и си остана загадка за мен — спокойно отвърна Славен. — Както казах, самочувствието ти доста е пораснало. Ядеш на високата маса, обличаш се за сметка на краля и кой знае защо, си решил, че това ти дава повече права, отколкото задължения. Ще ти кажа кой си всъщност, Фиц. — Той замълча. Стори ми се, че поглежда към краля, за да се увери, че спокойно може да говори.
— Ти — продължи Славен. Тихият му глас бе меден като на менестрел. — Ти си копеле на принц, на когото дори не му стискаше да остане престолонаследник. Ти си внук на една мъртва кралица, чийто прост произход си пролича в простата жена, с която легна най-големият й син, за да те зачене. Ти, който си присвои името Фицрицарин Пророк, няма нужда да правиш друго, освен да се почешеш, за да станеш отново безименното кучкарче. Благодари се, че не те върнах в конюшнята, а те търпя да живееш в замъка.
Не зная какво съм чувствал. Нощни очи ръмжеше на отровата в думите на Славен, докато в този момент Искрен бе способен на братоубийство. Хвърлих поглед към крал Умен. Той държеше чашата си с чая в двете си ръце и зяпаше в огъня. С периферното си зрение зърнах шута. В безцветните му очи имаше страх, страх, какъвто никога не бях виждал там. И не гледаше Славен, а мен.
Внезапно осъзнах, че съм се изправил пред Славен. Той гледаше нагоре към мен. Чакаше. И в неговите очи блестеше страх, но и триумф. Само трябваше да го ударя и можеше да повика стражниците. Това щеше да е измяна. Щеше да ме обеси. Усещах, че раменете и гърдите ми опъват ризата, толкова се бяха напрегнали от ярост мускулите ми. Опитах се да издишам, наложих си да отпусна свитите си юмруци. Не стана толкова бързо. „Шшт — казах им аз. — Шшт, иначе ще ме убият.“
— Най-сетне ми станаха ясни много неща — тихо отвърнах, когато овладях гласа си. Погледнах крал Умен. — Милорд, желая ви приятна вечер и ви моля да ме извините.
— А? Значи… си имал досаден ден, момко?
— Така е, милорд — потвърдих аз. Дълбоките му очи се взираха в моите, докато стоях пред него и чаках да ме освободи. Вгледах се в дълбините им. Той не беше там. Поне не като някога. На лицето му се изписа озадачено изражение и кралят запремигва.
— Е, тогава ще е по-добре да си починеш. Както и аз. Шуте? Шуте, готово ли е леглото ми? Затопли го с грейката. Тия дни нощем ми става страшно студено. Ха! Тия дни нощем! Голяма глупост, нали, шуте. Как ще го кажеш така, че да е правилно?
Шутът скочи и дълбоко се поклони на краля.
— Ще кажа, че тия нощи от дните повява студът на смъртта, ваше величество. Студ до мозъка на костите. Човек може да умре от него. По-топло ми е да се крия във вашата сянка, отколкото да стоя пред топлината на вашето слънце.
Крал Умен се подсмихна.
— Пак дрънкаш глупости, шуте. Но пък ти винаги дрънкаш глупости. Лека нощ на всички ви и си лягайте, момчета, и двамата. Лека нощ, лека нощ.
Измъкнах се навън, докато Славен още официално пожелаваше лека нощ на баща си. Едва успях да мина покрай нахално ухиления Уолас, без да му избия усмивката от лицето. Бързо се качих в стаята си. Щях да послушам съвета на шута и да се скрия зад Сенч, вместо да стоя пред топлината на кралския син.
Прекарах остатъка от вечерта сам в стаята си. Знаех, че Моли ще се чуди, след като не почукам на вратата й. Ала тази вечер нямах настроение за това. Не можех да събера достатъчно сили, за да изляза от стаята си и да се промъкна горе, вечно загрижен някой да не излезе и да ме завари там, където нямам право да ходя. Преди време щях да потърся топлината и нежността на Моли и да открия в нея малко покой. Вече не бе така. Сега се ужасявах от прикритостта и страха на срещите ни, и от бдителността, която не свършваше дори след като вратата се затвореше зад мен. Защото в мен беше Искрен и трябваше да крия чувствата и мислите си.